автор: railleuse

Стиснало челюсти, времето ме държи в онзи момент,
в който нещо проплака "Обичам те" в мен, вътре във мен.
На дълбокото в тъмното.
Беше на тръгване. А едва тогава пристигнах.
Светът, глупакът, от изненада побягна.
С главата надолу ходеше времето.
Захапа душата ми - в топчица свита, а като рибя кост остра.
Стисна челюсти - в страх, да не глътне накриво.
И се заспъва като слепец. Не е лесно да ходиш така -
главоломящо, с рибя кост между зъбите, вместо посока.

Аз си събирах багажа. Тонове статии, образци и анализи.
Зимни и летни парцалки, обувки. Някой ми каза,
че трябвало било ума да събирам си... Идиот някакъв...
Ти спеше през няколко стаи. Прегърнат навярно.
Дали спеше? Или те измислях?
Аз в моята стая събирах багаж. Минало, нищо незначещо,
за означаване непознатото следващо, което да значи.
Колко е просто… А дали не обърквам порядъка?
От тебе багажът бе:
Ментов бонбон с дъх на канела.
("Против морска болест, по корабите ги дават..."
"Но аз не отплувам и не страдам от прилошаване!")
Мента с канела... Малко е странно това съчетание;
Няколко листчета със трогателно съдържание.
Същинска розова серия, пъхната под вратата,
когато почувствал си нещо, а така и не го каза;
И хиляди спомени. Част, вероятно измислени.
Други - полу. Кое всъщност е истина?
До един са пожарени. Това аз пък не ти казах...

Защо не извиках? Защо не заплаках, не заскимтях?
Като себе си празна събирах багаж.
И си мислех - ще те забравя!
А времето нежно стисна ме с челюсти.
Всичко потребно събрах. Тебе оставих.
Всичко ненужно изхвърлих. В кошчето до вратата,
преди да прекрачиш навън - вляво.
Онова, дето проплака в мен, не можах.
Взех го и тръгнахме.
Времето, бедното, се разплака.
Обвиних го: "Излишна сантименталност..."
То просто си беше разбило главата -
в опити да ходи наопаки. Главоломящо.
Но кой ли разбира времето, своенравното...
Пък и ти още спеше.
Оставих ти нежност до прага - да те целуне,
щом се събудиш. Усети ли я?
Или мина през нея, забързан за себе си...
А, и последно:
ако някога, някоя глупава, пребледняла жена
каже ти, разтреперана,
че за нея има по-важни неща от да обича -
за нищо на този свят недей да й вярваш.