автор: Mojsei

Провокирано от "Някой" на casablanca


Жената, с която се обичаме,
навярно затова че си приличаме,
се крие в споделената омая,
в която ми показва рая
и тихо води ме в захлас,
в който онемявам аз -
а посадените от мен дръвчета,
препъват отмалелите крачета
с възторг отново споделен,
от който всичко затрептява в мен,
с познатата на двама ни възхита,
с която към дъгата се полита,
отпили от балсама глътка,
в поредната вълнуваща прегръдка.


Жената, с която сме Живот,
по силата на общия ни вот
е волна в простора птица,
но с немееща устица
и много трудности така спестява,
защото с упоритост настоява,
поемайки решения за взаимност,
които ме подтикват към интимност
и тъй вървим през бури зли -
с нея двамата не сме сами,
защото не допускаме житейските съмнения
да прерастват в подозрения
и в полъха на нежна пролет
постигаме съвместен полет.


Жената, в която се оглеждам
и пред която чело свеждам,
гради това очарование,
което носи упование
на любовта ни като храм,
чрез който не оставам сам,
а в него блика сила,
която там се е родила
като общо преживяване
с проблемното съпреживяване,
което ни показва и като различни,
достигащи до ситуации комични,
но носещи и тайните градации,
избухващи при мене във фрустрации.


Жената, с която сме една душа,
поема работите все сама
и тъй прелиства страници -
на съществуването граници,
чертаещи семейния ни кът,
чрез който сме на път,
а аз, с науките зает,
поех по пътя на поет
с концепция нова - прагматична,
развиваща и линията критична,
а тя се грижи за децата
и всички сме така в играта,
но стиховете ми не искат и да знаят -
аз ги питам, те си траят.


Жената, с която сме ментални,
не сме си никога банални,
защото в тъждеството нещо ни разделя,
а тя с мене не споделя -
отронва някой звук, но си мълчи,
а в мен мълчанието ечи
и тъжно е понякога окото,
но дава пример на перото-
да гледа в поведението достойно
и да го излага в стихове обстойно.
А аз за нея все си пиша -
перото плаче и въздиша,
опитва се и да се смее,
но със създателя си се гордее.


Жената, в стиховете пресъздадена,
на работата си докрай отдадена,
житейския ми път познава
и винаги до мен остава,
запазвайки в душата си възхита,
която в излъчването си не пита,
а даже уреди ми кабинет
да пиша стиховете в Интернет
и областите трудни, непознати
да правят другите благати
и само в редки случаи, когато
чета й нещо непознато,
разказвам й, че всичко е за нея
и даже почвам да се смея.


Жената, която боготворя като съпруга,
а праща ме да я сравнявам с друга,
развежда ме из красотите на света,
а аз познавам тази доброта,
която люби всеотдайно
и прави щастието ни трайно,
но ето, че възникна и проблем,
и не какъв да е - голем:
усещам полъха на трансформация,
загатваща, че съществува деградация,
а тя не спира да се грижи
и няколко семейства движи,
а аз в роля на мъдрец,
вървя по пътя на светец.