автор: Burnin

Прибрах се малко късно преди две вечери доста изморен. Бях леко изнервен, че нещата не вървят точно както ги искам. По телевизията имаше същата отврат, която
се изливаше по хората от улиците, автобусите, терасите и къде ли още не. Какво пък, може би ни харесва точно това. Може би е добре само да ставаме свидетели на това, което се случва всеки ден, за да можем да го обсъждаме по кафенета, телефони или просто на чашка с приятели. Май всичко това ми беше омръзнало още преди да се замисля над него.
След вечеря реших да видя какво ново се е появило на сайта и определено не ми хареса какво се случва и там. Всички тези хора бяха изписали тонове думи които крещяха „любовта ми е нещастна" или „как искам такава обич". Общо взето всички бясно се опитваха да перифразират розовите си възгледи. Отегчен и леко намръщен реших просто да заспя и да не мисля за всички неща, които са успели да ми влязат под кожата като нагорещени игли и крещяха отвътре навън. Може би там някъде имаше човек, на който му беше писнало също толкова много. Дали се побърквах в нормален свят или ставах нормален в побъркан свят? Погледнах през прозореца. Няколкото улични лампи разцепваха мрака. Всичко беше спокойно. Докато отмествах погледа си от прозореца очите ми сякаш доловиха движение по иначе безлюдната улица. Нещо се движеше в сенките. Може би човек, но едва ли някой можеше толкова успешно да се прикрие между нощните лампи. Силуета напредваше бързо към прозореца ми и в един момент го изгубих от поглед. Заинтригуван и леко уплашен от това, което се случваше реших да изляза на терасата, да запаля цигара и да се уверя, че това нещо не се случва и е само в главата ми. Потърсих запалката и извадих кутията. Пръстите ми леко трепереха от рязката на промяна на температурата. Изпуших цигарата си и се прибрах обратно в стаята. Всичко си беше наред. Може би се бях преуморил предните дни или просто света ме беше залял с твърде много помия и подсъзнателно се опитвах да си направя интересно със странен силует в мрака. Приготвих се за лягане и когато загасих лампата го видях. Стоеше на терасата, в тъмното. Не виждах точните контури или лице. Фигурата стоеше там и не мърдаше. Човека знаеше, че го гледам и можех да се обзаложа, че погледа му също беше вперен в мен макар и да не можех да видя очите му.
- Кой е там? - само това успях да измърморя понеже знаех, че тази фигура е същата, която съм забелязал да се промъква към мен в мрака.
- Няма да повярваш ако ти кажа, а и едва ли имам нужда от представяне. Аз винаги съм бил тук, само че тази вечер реших да се запознаем официално.
Не бях очаквал такъв отговор. Дали вече не съм заспал и това е просто поредната пародия на сън, избила в главата ми.
- Сега можеш да се разкараш от там по начина, по който си дошъл иначе мисля да те позанимая с полицаите от квартала. - реших да вкарам някоя тарикатска фраза, за да не ме подценява.
- Добре. - в гласа му се усещаше усмивка, която не можех да видя - Знам колко ти е писнало и колко си отегчен. Предполагам, че по някое време ще разбереш, че думите, които казвам не са шега. И аз трябваше да съм на друго и по-интересно място тази вечер, но все пак такива мисли като твоите ме изнервят и реших да дойда и да поговорим.
- Мхм. Нямам идея за какво говориш. Просто се разкарай, а и дори да ми е писнало толкова от всичко ти едва ли можеш да направиш нещо.
Трябва да призная, че в този момент събеседника ми започна да става леко интересен и все пак не харесвам гости от този вид и в това време на нощта.
- Имаш ли идея колко глупаво е всичкото това циврене, редуване на едни и същи думи, поставянето им в шаблони, перифрази, цитати...
- За какво говориш? - трябваше да го прекъсна, защото недомлъвките станаха много, а и присъствието му ме изнервяше все повече.
- Знаеш за какво говоря. Цялата тази любовна лирика, всички тези влажни погледи по улиците, подарените рози. Това е просто... може би няма такива дума на никой човешки език. Не аз карам всички хора да се предават взаимно. Всяко подарено цвете е обречено да повехне без да има взъможност да създаде живот. Подарявате си трупове на цветя в знак на обич. Купувате си дрънкулки само за да се натрапвате с постоянно присъствие на някой или в безпомощен опит да покажете материално това, което не можете дори да изкажете правилно с най-красивите си думи.
Все още недоумявах какво точно се случва. Въпреки всичко равния тон на човека и убедеността, с която говореше започна леко да ме плаши, понеже до голяма степен споделяше моите виждания.
- Предполагам си поработил доста над този монолог? - реших да го иронизирам - Звучиш доста сериозно.
- Разбира се, че съм сериозен. Мислиш ли, че бих дошъл чак до тук за глупости.
- Да кажем, че си прав за всички неща и аз и ти споделяме до голяма степен всички тези мисли. Какво е решението и какъв е въпроса?
- Въпроса е „Защо хвърляме толкова много бутилки с послания след като знаем колко сме жалки?" , а решението е - ХВЪРЛЕТЕ СЕ В ОКЕАНА И НЕ МИСЛЕТЕ ЗА БРЕГА, А КОЙ ВИ ЧАКА ТАМ. ВСИЧКОТО ТОВА ПИСАНЕ НА ПРАЗНИ СТИХЧЕТА ВИ ОСТАВЯ САМО ПО-САМИ.
Решението направо отекна в стаята ми и в главата ми. До тук май ми беше по-комфортно да се затварям в собствените си въпроси. Разфокусирах погледа си, замисляйки се над това, което чух. Когато потърсих човека на терасата видях, че беше изчезнал. Обадих се на приятели и излязох тъй като ми се беше отспало и исках компания от хора, с които мога да споделя какво чувствам. Разбира се не им разказах това, понеже казуса дали се побърквам в нормален свят или ставам нормален в побъркан свят щеше да се реши не в моя полза.