Това са записки от първия ми сблъсък с Индийската действителност.
Огромният DC-10 на Northwest Airlines кацна тежко на летището в Бомбай. Ревът на затормозените от ревърса двигатели ми прозвуча като поздрав: "Welcome to India-a-a-a!". Погледнах часовника: беше пет минути след полунощ на 23 ноември. По време на полета бях пренастроил часовника на местното време.
Самолетът беше убил скоростта и бавно се придвижваше по земята. Надникнах през прозореца. Пълна тъмнина. Не се виждаше нищо. Само от време на време просветваха светлините на пистата. От коя ли страна се намира терминалът? Интересно как ли изглежда контролната кула? Сигурно е индийски проект в стил "Taj Mahal".
По радиоуредбата съобщиха, че температурата навън е +27 C. Tова е добре. Когато излетяхме от Dulles International във Вашингтон вечерта на 21 ноември, температурата беше 30 F или -1 C и прехвърчаше сняг. Колко ли е часът там в момента? Да, 13:35 по обед на 22 ноември. Часова разлика 10 часа и 30 минути. Значи за 17 часа съм прелетял над почти половината земно кълбо.
От Вашингтон трябваше да излетим от в 19:30, но по някаква причина полетът закъсня с един час. Служителката на Check-in ми поднесе извинения за закъснението от името на Northwest и ми връчи една диплянка. Тя съдържаше шарени листчета, които можеха да се късат и да се използват като купони за получаване на безплатно ядене и пиене, докато обявят boarding. Дори имаше и страница с фонокарта. Изчегъртваш боята върху пин-кода и получаваш възможност за 3-минутно безплатно телефонно обаждане, та да можеш да се оплачеш на посрещачите, че полетът закъснява.
Кацнахме в Амстердам в 9:30 местно време на 22 ноември. Странно впечатление ми направи Shiphol Internation. Свързващите ръкави бяха стари и очукани, самата сграда отвътре изглеждаше някак си подтискащо скромна и компактна. Брей, окото се разглезва, когато види блясъка и простора в Dulles International.
Навън беше мъгливо и валеше дъжд. Холандски пейзаж...
Излетяхме за Индия в 11:30...
Я да видим сега как ще изглежда международното летище в Бомбай...
Самолетът спря и изключи двигателите. Звукът на турбините започна бързо да спада и скоро настана тишина. Станахме от местата си и започнахме да измъкваме ръчните си багажи от багажниците. Някъде напред се чу отварянето на вратата и след малко започнахме да се придвижваме бавно по пътеката към изхода. След десетина минути стъпих на свързващия ръкав и тръгнах напред. Първото, което ме впечатли, беше странната миризма, която се носеше във въздуха. Не мога да я сравня с нищо познато, беше нещо много специфично, като ухание на гнили подправки. Ръкавът беше много тъмен, имаше само една лампа в средата на коридора след завоя. Влязохме в сградата. Минахме по някакви коридори и стълбища - нагоре, надолу, наляво, надясно. Осветлението беше доста оскъдно, но въпреки всичко забелязах плачевното състояние на сградата: мръсно, полуразрушени стени и тавани, изровени стълбища.
Стигнахме паспортната проверка. Това бяха едни дървени рафтове, където седяха цигани с униформи. Служителят ми взе паспорта, отвори го, и го загледа втренчено, сякаш медитираше. След около минута започна да въвежда данни в някакъв компютър. Сигурно преди известно време по рафтовете вместо компютри е имало терминална система, защото сега в талашита зееше огромна правоъгълна дупка, където чиновникът се навираше чак до раменете, за да стигне клавиатурата.
След паспортната проверка се придвижих към лентите за получаване на багажа.
Те са разположени по странен начин: половината лента минава през помещението за получаване на багажа, а другата половина се затваря в съседното помещение. Багажът излиза от една дупка в стената, минава по лентата, и се скрива обратно зад стената, ако не успееш да го вземеш. И трябва да чакаш да се появи отново. А не беше лесно да се добереш до него, защото циганите награбиха багажни колички и барикадираха достъпа до лентата. Блъскат се, прескачат ти багажа или направо стъпват върху него. Ако можеха, щяха и на главата ми да стъпят...
Е, докопах си багажа. Тръгнах да търся изхода на сградата. Дълъг коридор, блъсканица страхотна, много народ...
Трябваше да се прехвърля на летището за вътрешни полети. Полетът ми за Бангалор беше на сутринта.
Видях някакво Change бюро и реших да обменя $50. Курсът беше 1:36, по-късно научих, че реалният курс е 1:46. Всички индийски банкноти са с лика на Mahatma Gandhi. Закопчават ги на пачки с телбод. Има едно бяло място по банкнотите специално за тази цел, което обикновено е съвсем съдрано от дупчене. Учудих се, че ми дадоха голямо и количество дребни банкноти от 10 рупии, а също така и монети от 5 рупии. По-късно ми стана ясно, че в това имаше дълбок замисъл...
Попитах някакъв рошав туземец как да стигна до автобуса за вътрешното летище. Той си почеса брадата, усмихна се широко, разкривайки липсата на по-голямата част от зъбите си, и започна да ми обяснява на някакъв странен английски с провлачена интонация, че през нощта имало само таксита, които вземали много скъпо, а пък нямало какво да търся по това време на летището, защото нямало вътрешни полети по това време. Посочи ми едно гише, където правели резервации за хотел, като осигурявали и транспорт от и до летището, включен в цената, и ми препоръча да се обърна към тях. Това ми се видя добра идея - ще почина 3-4 часа, ще взема един душ.
Попитах на гишето, поискаха ми $65. Викам си я сиктир от тук. Това е множко дори за САЩ, камо да хвърля толкова в Индия. Ще изтрая няколко часа до сутринта без хотел. Каква ли би била цената, ако исках стая за цяла нощ?
Стигнах до изхода. Излязох навън. Невероятна блъсканица. Някакви дрипави цигани започнаха да ми предлагат такси услуги.
- Колко ще струва до вътрешното летище? - питам.
- 50 долара, сър.
Мислех, че обръщението ще е "сахиб", но и на "сър" кандисвам.
- А хотел не е ли включен в тази цена?
- Не, сър.
Тръгнах напред, притокът на мангали, надпреварващи се да ми предлагат таксиметрови услуги, се увеличи.
Вашата мама циганска, тъмна нощ, непознат град, а аз сам с една счупена количка с 4 куфара, заобиколен от цял катун мърляво облечени брадати и мустакати цигани, които се опитват да ме убеждават в нещо на някакъв странен английски диалект, подобен на тона на разплакано дете пред майка си.
В САЩ ми бяха казали, че имало денонощен автобус-совалка между двете летища, но как да се оттърва от наглите мангали-таксиджии и да разбера къде е автобусната спирка?
Върнах се при онези с хотела и им казах, че за съжаление имам само 1800 рупии. Дали не бихме могли да се споразумеем на такава цена. Успокоиха ме, че можело да платя и в долари. Е, нямаше как, платих им, дадоха ми документ за резервацията. Реших, че когато се върна в САЩ, ще настоявам да ми възстановят разходите на базата на този документ. Никой не ме беше предупредил да очаквам такава чудесия.
Дойде едно циганче и ми подкара количката с багажа. Таксиджиите отвън чинно отвориха път за излизащия сахиб с прислужник.
Отидохме до един полуразпадал се миниатюрен ван-таратайка, където бях оставен в ръцете на друг туземец. Онзи качи куфарите ми през задната врата на вана, след което с поклон ми отвори страничната врата и я затвори след като се настаних удобно на изтърбушената седалка. След това запали двигателя. Возилото започна да се тресе и той го подкара с грохот през тълпата. През цялото време, докато излезем от района на летището, държеше клаксона включен.
Не можах да видя много от Бомбай в тъмнината, но ми се стори, че навякъде по улиците имаше разхвърляни бокуци и миришеше на мръсотия.
В един момент спряхме. Стана ясно, че сме пристигнали в хотела. Излязох от колата. От тъмното изникнаха две момчета, грабнаха ми багажа и го понесоха навътре в сградата. Последвах ги. Качихме се в асансьор, който потегли с отвратително скърцане.
Стаята не беше лоша. Имаше и климатик. Момчетата оставиха багажа ми на специалната багажна поставка. Благодарих им и им посочих с поглед вратата, но те стояха и гледаха умно.
- На вас не ви ли плащат тук, бе? - попитах.
Дадох на единия 10 рупии да се махат.
- Малко е, сър... - приплака другият.
Дадох и на него 10 рупии да не реве.
- За колко време се отива до летището за вътрешни полети от тук? - питам.
- Около 10-15 минути, сър.
- Добре тогава, събудете ме сутринта в 5:30.
- Да, сър.
Разкараха се.
Съблякох се, легнах и се завих с чаршафа. Явно съм заспал, защото по едно време започнах да сънувам някакъв странен кошмарен сън. Събудих се с чувството, че нещо не е наред. Усещах неприятен сърбеж по ръцете. Запалих нощната лампа. Веднага от мен се разбягаха някакви гадни бръмбарчета или буболечки. Имах петна по ръцете като след ухапване от комари. Погледнах часовника. Беше почти 4 часа сутринта.
Станах и включих телевизора. Някакъв туземски филм на местния език. Не разбрах за какво става въпрос. Двама мустакати герои се караха много за нещо, като старателно ръкомахаха, а героиня с шалварки и размазано петно на челото безутешно ронеше сълзи на заден план. След това всички седнаха около една маса и започнаха усърдно да ядат. Яко плюскане, грабеха нещо от масата с ръце и го тъпчеха в устите си...
Водата в банята беше доста топла. Имаше някакви странни съдове с неясно предназначение - нещо като кани, легени. За щастие имаше и душ. Изкъпах се, обръснах се.
Беше станало 5 часа. Облякох се и се обадих по телефона на рецепцията да ми подготвят колата за летището. Нямаше и 40 секунди и момчетата почукаха. Учудих се цяла нощ ли са ме чакали пред вратата. Грабнаха куфарите и се качихме на асансьора.
Пред входа беше снощната таратайка. Онези двамата ми качиха багажа отзад и започнаха да ме гледат в ръцете. Намекнах, че прeз нощта съм платил двойно и за сутринта. Не мина. Трябвало да платя и сега. Хвърлих на земята банкнота от 10 рупии и им казах да си ги поделят.
С качването в колата шофьорът започна да ме убеждава, че работел само за бакшиши, животът бил труден и т.н. Прекъснах го и рекох назидателно:
- Работиш само за бакшиши? Това е много лошо. Съветвам те още днес да говориш с шефа си да започне да ти дава заплата.
- Да, сър, непременно ще говоря с шефа, но засега все още съм само на бакшиши.
- И колко очакваш да получиш от мен?
- 10 долара, сър.
- Колко струва бензинът в Индия?
- 30 рупии литъра, сър.
- Чудесно, ето ти тогава 30 рупии. Виждаш ли колко сме щедри европейците. Би трябвало да си щастлив.
Той настина се развълнува от щастие, така че за малко да блъсне едно бездомно куче, което си чешеше бълхите насред шосето. Явно не беше очаквал такъв огромен бакшиш.
30 рупии са около 60 цента. По-късно разбрах, че туземците работят за $100-120 месечно, а да имат такива нагли претенции..
Пристигнахме на летището, но докато изляза от колата някакъв мангал отвори задната врата, хвърли ми багажа на една количка и побягна напред. Настигнах го и попитах:
- Нареждал ли съм ти да ми пипаш багажа?
- Ще ви помогна само до входа на сградата, сър.
Разстоянието от паркинга до сградата беше около 20 метра. Забелязах, че на входа седи друг туземец с празна количка.
Помагачът свали багажа ми от количката и каза:
- Сега трябва да платите 35 долара летищна такса, сър.
- Колко казваш, че трябва трябва да платя? - питам. - И на кого?
- На мен, сър. 35 долара.
- Младежо - казвам, - имах намерение да ти дам цели 10 рупии, ти обаче прекали и току-що препика добрия си късмет. Няма да получиш нищо от мен. Разкарай се.
- Моля ви, сър, аз работя само за бакшиши. Колко ще ми дадете?
Погледнах го - такъв един млад циганин, на не повече от 17-18 години, с мустаци, облечен с мърляв панталон и дълга като туника мръсна риза. Дожаля ми и пуснах на земята една монета от 5 рупии. Той се хвърли по корем върху парите и вдигна облак прах.
Обърнах се и видях, че багажът ми вече е на количката на следващия превозвач, който влиза в сградата. Настигнах го и му благодарих, като подчертах, че вече съм свършил парите. Той се усмихна:
- Шегувате се, сър, вие сте чужденец и не може да нямате пари. Ще ви съдействам да се оправите с check-in процедурите на летището. Отиваме на бизнес check-in, нали?
Аз само се изкикотих:
- Май за теб беше най-добре да стоиш отвън. Като си губиш времето с мен, може да изпуснеш някой бизнесмен. Имам кредитна карта. Приемаш ли плащане с карта?
- Няма проблем, сър, ето тук има АТМ. Може да изтеглите кеш за моето обслужване.
Брей, и този се оказа професионалист. С готов отговор за изход от всяка ситуация. Както и да е, показа ми къде да се чекирам, качи ми багажа на лентата, сложи стикери на ръчния ми багаж и след това ме поведе към чакалнята, носейки ръчния ми багаж. Нямаше как, дадох му 20 рупии за старанието и го посъветвах да бърза назад, за да не си изпусне бизнесмена.
Проверката за оръжие беше страхотна. Сложих си ръчната чанта на лентата и влязох в една кабина. Вътре имаше пиедестал, на който трябваше да стъпя, и служителят започна да ме опипва сантиметър по сантиметър с ръце и метален детектор. Добре, че не приличам много на тамилски тигър.
Излязох от кабината. Видях, че ръчната ми чанта е отворена, цялото й съдържание е извадено на масата и един униформен циганин разглежда внимателно всичко парче по парче. Като ме видя се усмихна с жълтите си зъби под черните мустаци и продължи невъзмутимо да изучава съдържанието на багажа ми. Викам си мама му стара, едва си напъхах нещата в тази малка чанта и я бях подул до пръсване, а сега този както е рахвърлял всичко, няма да мога да го събера обратно.
Служителят приключи огледа и започна внимателно и методично да подрежда нещата ми обратно в чантата. Затвори ципа и ми я подаде с усмивка. Чантата беше увиснала и вътре имаше място за още толкова багаж. Не можех да повярвам, че е възможно толкова перфектно подреждане на съдържанието. Човекът наистина беше професионалист в работата си...
Тръгнах по коридора. Точно на входа на ръкава към самолета беше сложена една маса, на която двама униформени правеха още една проверка на ръчния багаж. Отново преживях процедурата по преглеждане съдържанието на чантата ми на масата. Поне този път не я изпразниха цялата, а само разбутаха съдържанието с ръка.
Полетът до Bangalore беше с Boeing 537. Имах място до прозореца. Полетът продължи около час и половина. Странно изглежда южната част на Индийския полуостров от високо. Като че ли навсякъде е пустиня. Вижда се само една червена повърхност, на места с долини и възвишения. И всичко има странно червен цвят.
До мен седеше индийка на средна възраст, облечена с блуза и дънки, а до пътеката - възрастен индиец с дълга брада и традиционни индийски светли ленени дрехи. От другата страна на пътеката също бяха индийци, като жената до пътеката беше облечена с традиционните индийски шалварки.
Стюардът попита каква храна желая - пиле или вегетарианска. Поръчах си пиле, а съседите ми поискаха вегетарианска. Позачудих се. На съседния континент Африка а и по островите на Югоизточна Азия има племена, където по традиция е на мода канибализмът, а тук традициите са на друга крайност - вегетарианство.
Пилето беше гарнирано с голямо количество растителност. Имаше и три купички с някакви сосове. Единият сос беше ужасно лют. Хареса ми индийската кухня. Менюто на комшиите беше подобно - зеленчуци, ориз и сосове. Само нямаше пиле.
Жената до мен събра всичко на куп, добави сосовете и започна да го мачка с ръка! Мачка го, докато стана еднородна маса и започна да яде с ръка. Въобще не се докосна до приборите. По същия начин ядеше и индусът до пътеката, дори и съседите от другата страна. Но най-учудващо беше, когато жената си изяде храната. В първия момент не повярвах на очите си. Следващата й стъпка беше старателно да си оближе ръката, след което се избърса със салфетката. Сигурно ме беше наблюдавала с периферното си зрение, защото когато приключи се обърна към мен и каза:
- Виждам, че наблюдавате с интерес индийските традиции. Ще бъда откровена с вас. Не можете да си представите колко е смешен за нас европейският начин на хранене. Навирате си в устите разни железа, с които само може да си счупите зъбите. Имате късмет, че в самолета дават пластмасови прибори.
Нямаше какво да възразя. Просто изразих съгласие и одобрение към древната индийска традиция и култура.
Самолетът започна да се снишава. Явно наближавахме Бангалор. Загледах се през прозореца. Долу беше някаква гъста тропическа гора. След малко прелетяхме много ниско над някакво езеро. По брега растяха палми. Красота! След малко кацнахме, самолетът забави ход и спря. Свалиха ни със стълба на земята и ни поведоха пеш към на сградата. Самолетът беше спрял на около 80 метра от входа. Приятен слънчев ден...
Летището беше малко и нямаше блъсканица. Взех си багажа и тръгнах да излизам, чудейки се какви ли изненади ме очакват тук. Както и предположих, в момента, в който излязох, тълпа от мърляви таксиджии се опита да ме обкръжи, предлагайки си услугите. Обаче видях един туземец, който държеше табела с името на фирмата, където отивах. Запътих се натам без да обръщам внимание на таксиджиите, които ме последваха скимтейки. Като видяха, че ме посрещат, те изведнъж се оттеглиха.
Е, това бяха първите ми впечатления от Индия. Знам ли, може би някой ден ще разполагам с време и желание за писане и ще опиша следващите впечатления (или приключения)...