автор: nikol4o

Започвам да те пиша. За начало
с очите ти, прекрасните, проглеждам.
Защо сърцето мое е мълчало
за чудото под всяка твоя вежда?

Целуната, сълза една се спуска
до връхчето на горната ти устна.
За мен е тя най-сладката закуска,
не бих си позволил да я изпусна.

Езикът ми тръпчивата й сладост
за хиляди години ще попие...
Не знам дали това е точно радост,
но зная го със сигурност: Магия!

А после от брадичката надолу
като поток ще тръгна незаприщен
до двете остри хълмчета, на голо
разпалили най-топлото огнище.

С каквото е останало от мене,
ще продължавам дивната разходка
и пак до гръм сърцето ще простене,
а ти ще мъркаш тихо като котка.

И чак когато най-накрая стигна
до кладенеца скрит от боговете,
безсилен аз от жажда ще изригна.
Тогава чак душата ми вземете.