автор: Rossa

Казваш „прати ми снимка", а аз се ослушвам. Не искам да пращам. Мразя да пращам снимки. Защото знам, че не съм от жените, които мъжете харесват. А искам да ме харесаш. Поне веднъж, поне ти, който и да си.

Говорили сме с теб цяла нощ. Вече е призори и ти за стотен път ми пишеш:„прати ми снимка". Колебанието ми те дразни. Да, каза ми, че за теб е без значение как изглеждам. Че съдиш за човека не по вида му. Че усещането, което пораждам у теб е несравнимо. Че дори да съм най-грозната жена на света, няма значение.

А аз знам, че просто ти се иска да мислиш за себе си като за благороден, стоящ „над тези неща" човек. Затова така настояваш, затова лееш потоци от думи, сам себе да убедиш в нещо, в което не вярваш. Но ти се иска.

Знам, че вълшебната илюзия ще се срине щом ти изпратя снимка. Затова не го правя. Не толкова заради себе си, колкото заради теб. Не искам да разбереш, че не си вълшебник и думите ти не могат да направят никого красив. Дори и да го желаеш силно.

Продължаваш да настояваш. Умоляваш, дори заплашваш, че ще запалиш колата и след миг ще си пред дома ми, ако не изпълня желанието ти. Чe съм най-най-най-прекрасната жена на света, твоята жаба, която целувките ти ще превърнат в прекрасна принцеса. Слушам те с горчива усмивка.

Знам, че ще съжаляваш за тази нощ, през която сподели с мен най-съкровеното си. Ще съжаляваш, че си ме допуснал до себе си. Че си бил открит както може би никога досега. Искам да ти го спестя.

Добре, ще ти пратя снимка. Вече ми е все едно. Знам, че след като ме видиш разговорът ни ще замре. Ще се насилиш да изцедиш още пет-шест реплики, колкото да не е съвсем неловко, но това ще е краят. И утре няма да си онлайн. Нито вдругиден. Нито…никога.

Снимката ми е при теб. Тишина. Оглушителна. Като влак, навлизащ в покрита гара. Спирачките, убийствено-категорични заковават: „Е, не си чак толкова зле, колкото казваше. Ставаш." Пауза и после: "Сега ще ме извиниш ли, че ми изникна спешна работа? Ще се чуем пак."

Разбира се, че няма да се чуем.

Сбогом, вълшебнико! И ти не можа да прескочиш дувара на предразсъдъците. Не си направи труда да погледнеш по-навътре. Поне от любопитство. Да видиш, че там, отвъд сивата ограда се крие райска градина, ласкава и гостоприемна. А през нея лъкатуши ручей с жива вода.