автор: Perdita

Пресъхнаха ми устните, до корени изсъхнаха,
но още не целувай и парещо залипсвай им,
на пепел направи ги, отново да възкръснат
в оазиса-желание и да изчезнат мислите.

Под кожата стаени, потръпват тайно ласки,
но пак не ме докосвай, да плъзнат като мравчици,
с предчувствие за нокти смехът ми те одрасква
и думите се спъват, и думите престават.

А връхчета набъбнали нахално те приканват,
облизвам сухотата в един предълъг миг,
ти още не помръдваш, но с погледа си властен
ме обладаваш вече, все по-дълбоко стигаш.

Сега те омагьосвам, небето ще ти сипя,
а може да оставя да пиеш мен самата -
да се взривя, и пак, и пак, и бавно да притихна,
да се слепят във тъмното разнежени телата ни.

Ти вечно си потокът, а аз съм златна рибка
и сътворявам всяка извивка на мечтите ти,
а после съм реката - без дъно и без бисери,
която все преплуваш, от мен съблякъл всичко.

И в синкавата стая на тръпнещи фантазии
по цяла нощ съм твоя безкрайно жива приказка,
а принцът в мен пробужда една Шехеразада,
заслушана в сърцето му, останала без мисли.

1.2. 2006г.