автор: Perdita

Аз съм сянка на самата себе си,
а опитвам се да се надскоча,
туй е много тежък, тъжен жребий -
все едно да търсиш прах в поточе.

- Дядо, защо хората не се разбират?
- Защо мислиш, че не се разбират?
- Ами, не знам. Виж котенцето ми - някой път нарочно му говоря смешно, измислям си думи, които веднага забравям, но то пак знае какво му казвам.
- И какво му казваш, Вероника?
- Че го обичам, разбира се. Или питам дали е гладно. Или иска ли да си играем. Ей такива работи. А мама и татко все се карат. Имам чувството, че говорят на различни езици.
- Хм, умно дете си ми ти! Чувала ли си за вавилонската кула?
- Не.
- Сега ще ти разкажа. За нея пише в Библията. И така, в началото хората по цялата земя говорели един език. Представяш ли си - като птиците! Като животинките. Един ден обаче те се събрали и решили да построят град и кула, която да стигне до небето. Направили тухли и ги изпекли, тухлите им послужили вместо камъни, а вместо вар използвали смола. Тогава започнали да строят.
- Ехаа, кула до небето! Но защо им е била, дядо?
- Може би хората строят такива големи работи, понеже те самите са мънички. Като построи нещо огромно и човек си мисли, че и той е такъв. Че е повече от всичко друго на света. Особено ако е някой владетел.
- И повече ли е?
- Помисли, Вероника, кому е нужна кула, висока до небето? Освен на глупостта човешка. И бог се разсърдил, като видял това. Не му харесало, че хората искат невъзможни неща.
- Но ти си ми казвал, че няма нищо невъзможно.
- Обаче, момичето ми, има пътеки, по които растат цветя, и други, по които раснат бурени. Да си горделив, да си високомерен, е пътека с бурени. И господ направил така, че никой човек да не разбира вече езика на другия. Наказал ги. Оттогава хората говорят на много езици и трудно се разбират.
- Те построили ли кулата?
- Не, останала си недостроена.
- А мама и татко?
- Какво мама и татко?
- Не се ли обичат вече? Бог ли ги е наказал?
- Не мисля. По-скоро са се заслушали само в собствените си думи. Загубили са вярата си.
- Какво значи вяра, дядо?
- Виж например птиците. На тях господ не им е направил кула. Те строят само мънички гнезда, обаче им стигат. И чуруликат, чирикат, пеят си. Това е вярата - да не спираш да чуваш песента на сърцето.
- Но мама и татко щом не я чуват, могат да се разведат и да обикнат някой друг. Като майката и бащата на Владо.
- Ще се помолим с тебе да не става така. Ще се молим за мама и татко, нали?
- Добре, дядо. Ще ми е ужасно мъчно, ако се разделят.

" " "

Има и една друга кула, още по-разделяща.
...Представете си, че нашите сенки се опитват да живеят вместо нас. Че си мислят, че двуизмерният свят е единствената реалност и изобщо не ни "помнят".
Театър на сенките - малки клонки, решили, че не им трябва корен. Самопрерязващи се.
В "Залутани птици" поетът Рабиндранат Тагор казва:

"Това, което си, за тебе е невидимо -
което виждаш, то е твоя сянка."

Тъжно е за сенките ни да живеят без нас, нали? Дали изобщо има нещо по-тъжно? Само си представете, но наистина опитайте да си го представите - тези преходни следи, които се образуват в горещ летен ден, да си мислят, че са всичко. Да се напъват да се движат без нас, да "чувстват" пълнокръвно с двуизмерните си сърца, да "виждат" с дори неочертаните си очи, да "мислят" с плоските си умове.
Колко ли им е невъзможно да приемат, че ни има, дори и понякога да ни измъкват от забравата, да ни достигат в мигове на просветление или на особена тъга? Колко чуждо за сенките е да повярват в очевидната истина, че няма смърт, когато слънцето залезе; че ръката ти може НАИСТИНА да докосва другата ръка?
Както на нас ни е трудно да повярваме в докосването на душите.

Аз съм сянка на самата себе си,
а опитвам се да се надскоча,
туй е много тежък, труден жребий -
все едно да търсиш прах в поточе.

" " "

Дори когато търсим същността си, ние не преставаме да бъдем сенки. Отново искаме да отхвърлим всичко и да остане накрая призрачната сърцевина там отвъд. Същността-сянка...
Затова животът ни не отговаря на идеалите ни, затова се влюбваме в мечтите си.
А истината е, че нашата същност е отвъд, но само отвъд ума, отвъд разграниченията на думите. В "Йога Вашистха" се казва: "Онова, което е в ума, прилича на град в облаците..."
Думите изолират и ограничават. Също и мислите. Всичко, което разделя кошера на несвързани килийки, е фалшиво и обрича всяка килийка да е затвор, а не - уникалното проявление.
Този облачен град е построил или е построен от кула, подобна на библейската. Вътре в нея има виеща се като спирала стълба, от която се откривала някога най-прекрасната гледка, обаче кулата я скрила. И така изчезнал мостът между пластовете на нашето съзнание.
Не знам как е започнало, не знам как е станало. Не знам кога и защо сме пожертвали реалността на единството. Но знам, че единственият начин да си я върнем е в безусловната ни вяра например в една тревичка, защото вярваш ли в нея, имаш всичко.
Това е истинското ни "раждане", завръщането от света на сенките - да разберем, че няма учение, няма мисъл, няма идея, които да са по-важни от тревичката. Тя е цялостна, съвършена, понеже съдържа в себе си едновременно раждането и увяхването, растежа и смъртта, полъха и покоя, зеленото и безцветното, билото и идващото, мига и вечността.

Мечтая за времето, когато ще се вдъхновяваме повече от биографиите на хората, отколкото от ученията, които проповядват, създават или харесват. Когато повече от стиховете ще ни очарова животът на поетите.
Защото именно ТОВА е срутването на кулата в нас - ЖИВОТИ, изпълнени с любов, с достатъчност. Не само стремеж към тях, не просто светлинка в тунела, а изживяност. Съществуване в сбъдването.
Защото, докато сме живи тук, небесното селение може да е само тук. Сън е измъкването от болката чрез бутилка вино или чрез идеи, вписани в реалните ни пътища, колкото риба оцелява извън водата.
Заробили сме дните и нощите си в кръговрата на разочарованията, но и всичкият стремеж към знание, и всичкото вино на света няма да ни освободят от това да бъдем плоските кукли в театъра. Няма да сме свободни, докато не приемем и втъчем Живот в живота си.

...Ние имаме същност и тя е любов. И НЕ е изолирана сърцевина, покрита с пластове ненужни дрехи. Изолираните сме самите ние, и сами си го причиняваме.
...Знанието не може да замени живеенето, така както сянката - това, което я поражда. То има смисъл само ако не е поредната чаша забрава, поредното призрачно бягство, а - глътка вода, напояваща пръстта, по която стъпваме.
...Не се движим по спирала, отдалечавайки се все повече от тази мъничка планета. Напротив, спиралата минава през нас, създава се чрез нас. Спиралата сме ние. И планетата ни е една-единствена, като онази на Малкия принц. И всяка роза е пълнокръвно проявление на Красотата. Въпреки всичките й страхове и капризи :)
...Ако децата се раждат в Страната на Вярата, те ще идват в тоя свят научени, че никога нищо не омръзва и не боли, когато пътуваш във вълшебното безмълвие на другия. Безмълвието е в кротките паузи между ударите на сърцето, само трябва да се вслушваме. И ще танцуваме безкрайния валс под звездите; и ще израстват разлистващи се кокичета, заличаващи зимата.

Преминал през мъки и радости, в залеза на земния си живот, Сидхарта казва на приятеля си Говинда ("Сидхарта", Херман Хесе) :
" - ...(...) най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го презираш е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя него и себе си, да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с възторг и благовение.
- Разбирам - каза Говинда. - Но тъкмо това Възвишения (Буда - б.м.) нарече измама. Той повелява доброжелателност, милост, състрадание, търпение, но не и любов; той ни забрани да привързваме сърцето си към всичко земно.
- (...)Как да допуснем, че той не е познавал любовта? Той, който прозря цялата тленност и нищета на хората, въпреки това толкова много ги обичаше, че през целия си, изпълнен с мъки живот, не престана да им помага и да ги учи. И у него, у великия учител предпочитам нещата пред думите, делата и животът му са по-важни от проповедите му, жестът на ръката му е по-ценен от мненията му. Виждам неговото величие не в проповедите и мислите му, а в делата, в живота му..."

Когато прочетох тези редове, изпитах дълбокото чувство на споделеност...

" " "

Защо са ни бягствата от живота? Стигнахме едва ли не дотам в тях да търсим триумфа на живота! Може би защото ние, сенките, си създаваме безсмисленост, а тя е болезнена. Или пък толкова усилено търсим определен смисъл, според който да се нагодим, че пак боли.
Един безсмислен строеж ядосал Бог и той създал различните езици. И сега всеки от нас си е на своя самотен остров, а песента в сърцето лесно заглъхва.
Всички кули ще изчезнат, Вероника, когато успеем да се поставим на мястото на другия. А вмъкнем ли се не в обувките му, а в душата му, чудовищата и в собствения ни свят може да изчезнат.
Защото в другия сме ние. И в тревичките също! Няма нищо, което да го има там, и да го няма тук. Разширявайки се до някого без парадност, без фойерверки, без чувство за превъзходство, виждайки "отпечатъка" му в единството, ние всъщност прощаваме на себе си и се разделяме с вината, със страданието. Иначе, докато има разделение и неприемане, ще има и обвинения, грубост, раздалечаване, моя свят, твоя свят. Което поражда злото.
И твоята молитва, Вероника, трябва да е към всички майки и бащи - да не забравят, че от тях зависиш ти.

27 януари - 3 февруари, 2006г.