Ще се завърна някога,
и няма да сте чакали,
и ще е познато тихото
почукване на клоните
по изтънялото сребро в стъклата,
а в косите ми ще свети на ятата
незавръщането...
отражението ми в прозорците
на единствения дом
ще е изплакало въпросите
захвърлени след бягството...
Прости ми само... ти, мамо!
Отлетялото е отлетяло,
туй което се завръща са
безбройни чужди кръстопътища,
а стъпката незнайно как
се е превърнала във кратер
в душата на някого
останал да чака.
Заминало си е лятото
и наесен други ще са
скупчените пламъчета
... малко странно и
малко по- вехнещи
ще стопяват вятъра,
а залезите ще се срутват
в сянката на татковия камък...
Нали ще ме чакаш ти, мамо!