автор: Anouk

Стоях на скала сред морето. Бе кафява, груба, с ронеща се под напора на вълните повърхност. Кварц и слюда блестяха под лъчите на изгряващото слънце.
Тук, на това място, слънцето винаги изгряваше. Море и небе се къпеха в мека, бледорозова светлина. Погледнах зад себе си към залива. Моят залив. В него живеех. Дишах в него. Вълните кротко флиртуваха с брега, покрит с изскрящо бял, ситен пясък. Водата в залива бе кристалносиня. Вода от сътворението. На няколко метра под мен се виждаше дъното. Жълт, равномерно наребрен пясък. Виждах живота там, долу. Раче-отшелник, тичащо накриво без посока. Миди, филтриращи водата в някакъв извечен ритъм на хранителен кръговрат. Нежните пипалца на няколко срамежливи анемонии, скрити в сянката на скалата под краката ми. Дори няколко сребристи рибки, които в бясно стрелкащ се пасаж профучаха на метри от мене. И изчезнаха за секунди.
Заливът бе обграден като подкова от три страни с тъмнокафеникави, високи скали. Единствено свободна оставаше страната, открита към небето и морето. На изток, откъдето слънцето винаги изгряваше. Високо горе, над отвеса, бе домът, в който живеех. Приличаше на миниатюрна крепост, с извисяваща се куличка, изграден от огромни и солидни гранитни блокове без спойка. Тясна стълба със стотици стъпала свързваше домът над отвеса с малкия плаж долу.
Нямаше други на това място. Живеех там и се чувствах щастлива. Играех по цял ден сред вълните и пясъка като малко дете, безгрижна и свободна. До деня, в който реших да погледна зад скалистия нос на севера. Слънцето все така изгряваше. Всичко блестеше, искреше, сияеше под лъчите му с чиста, нежна светлина. Дори сенките бяха само загатнати, сякаш не би трябвало да ги има.
Не зная по каква причина реших да се покача върху северния склон. Вътрешно усещане, може би. Поглед...и вцепеняване. Небето бе черно. Цялото. В средата, движейки се към мен с ужасяваща скорост, бясно се въртеше най-огромната, смолисточерна фуния, която бях виждала. Торнадо, чиято степен и сила никакви метрични единици не биха могли да поберат. Фунията свързваше небето и земята в някакъв зловещ хаос в изчистен, синтезиран вид.
Хукнах към своя дом, а вятърът ме следваше по петите. Тичах, останала без дъх, изгубила човешкото в себе си от ужас. Прелетях през моста и двора, по спирално извитата стълба надолу, към мазето, където може би щях да имам шанс за оцеляване. Тичах надолу...и надолу. А ураганният вятър тичаше заедно с мен. На всяко стъпало с крайчето на окото виждах как огромните, солидни, гранитни блокове биват засмукани и домът ми се разхвърчава в нищото като къщичка, съградена от карти за игра. Тичах по ръба на урагана, по ръба на това връхлитащо торнадо и единственото, на което се надявах, бе да се добера до вратата в земята. Мазето, вградено в самите скали, бе единственото ми спасение.
Изглежда съм успяла. Не мога да кажа защо и как. Оцелях. Моят дом, моят залив, всичко, което познавах и обичах, бе заличено. Сякаш никога не е било. Нямаше го, когато излязох. Нямаше го и слънцето. Нямаше дори един-единствен лъч. Нямаше светлина - нямаше цветове. Тъмнина. Единственото, което можех да направя, е да вървя. Макар да липсваха посоки. Може би някой ден ще успея да се завърна.