автор: kamo

"Животът прилича на'зъб -
Изобщо не мислиш за него.
Доволен си - дъвчеш добре.
Но внезапно той се разваля.
Боли те, но щом ти е нужен, за него се грижиш.
Но за да бъдеш съвсем излекуван, трябва да го изтръгнат от теб"
Борис Виан


12.04.,петък
Първата чайка, която го видя, направи широк кръг над пустия априлски плаж, и изгряващото слънце обагри в огненочервено кръглото и9 търсещо око, когато тя се отпусна по низходящото течение в плавна спирала.
Чайката прелетя още веднъж над проснатото на пясъка тяло; сутрешният ветрец рошеше перата и; плажът беше безлюден. Най-сетне успокоена, тя кацна на няколко крачки от трупа и внимателно го огледа - първо с едното си око, после с другото. Лежеше с лице, зарито в пясъка; косите му бяха влажни от предутринната роса, ръцете му - разперени в неразгадаем порив.
Чайката не видя нищо заплашително в безформената купчина плът пред себе си. Това вече не беше Човекът - способен безпричинно да и стори зло - беше просто храна, дарена и от Боговете на Морето, подобно мида със строшена черупка, валяща се сред водораслите на прибоя.
Чайката се намести със смешни скокливи движения до трупа и като огледа бегло плажа с празните си, сякаш кукленски очички, подръпна с човка кичур коса. Отпуснатото тяло се размърда от тласъка и от сгърчените му пръсти излетя лист ситно изписана хартия, понесе се на подскоци по мокрия пясък, съскайки при всяко претъркулване, докато накрая цопна във водата и се заклати в упоителния ритъм на морето. Постепенно хартията потъмня и се напои с вода, потъвайки на сантиметър-два под повърхността, полюшвайки се под тънкия воден филтър като странна чуждоземна медуза. Мастилото по листа избледня в синкави, нищо незначещи петна, хартията започна да се разпада.
Чайката изостави безвкусните кичури влажна коса и предпазливо клъвна ухото .
Вятърът се усили.
Долетяха още чайки.
Заръмя.
Двадесет и осем дена по-рано, на 15 март, Дани или редник Иванов, както го наричаха обикновенно напоследък , беше леко дрогиран. Беше 03:10 часа сутринта, петък. В цялата страна оживените дискотеки все още пулсираха в хилядогласен ритъм; таксита с примигващи светлини прелитаха по нощните магистрали; хората се обичаха, любеха и заспиваха прегърнати доверчиво един в друг; пролетта шепнеше, за първи път проплакваха деца.
Тук валеше дъжд.
Валеше безнадеждно, монотонно, на резки повеи, които вкарваха водните пръски право във врата ти, а локвите след часовете на всепроникваща влага бяха проснали туловища от вода и кал по цялото протежение на полосата, докъдето поглед стига. Валеше на пресекулки вече няколко дни - тоест, още от мига, в който беше отминал снеговалежа. Дългата и студена зима почти незабележимо се бе преляла в дъждовната пролет, с много кал и киша, и неясна надежда за мъничко слънце. А засега просто валеше.
Редник Иванов изгази калта до сенника на пост №4 и като придърпа плътно около себе си гумираното плащ-наметало, се сви до опорния му стълб. Автоматът тегнеше на дясното му рамо с нетърпима сила, която - по волята на редица неясни закономерности, сякаш нарастваше с всяка изминала минута. Краката го боляха и бяха мокри от часове, а от тежестта на каската вратът му се беше схванал, но това общо взето не беше нищо в сравнение с непосилния низ от дни, които го очакваха занапред в монотонно редуване от безсъние, караул, безсъние, караул, безсъние и пак, и пак, и пак - чак докато не започнеш да си говориш сам на поста или не решиш, че един куршум в главата е все пак за предпочитане пред затъпяващото, безконечно еднообразие на казармения живот. На редник Иванов службата определено започваше да му писва, а бе тук едва от седемдесет и три дни. Оставаха му още малко повече от девет месеца в казармата.
- Хайде уволнение !- извика тихо под дъжда той и се изкикоти, мокър, сам и уморен - жалък в безформеното си наметало , с провиснали рамене и лъщящо от влагата лице , с кубинки , утроили размерите и теглото си от напластената кал - в този момент толкова далеч от образа на безстрашен
боец на поста си (какъвто се и очакваше да бъде), колкото и далечен му се виждаше деня на уволнението
Девет месеца, Божичко !
- Цяла една проклета бременност, господа генерали и вие, господин Началник Щаб...- поклони се към обсипаната със стичащи се дъждовни капки бодлива тел редник Иванов, а после внимателно извади с премръзнали пръсти кутийка АСПИРИН УПСА, като за тази цел се наложи да бръкне чак до над лъкета в крачола на униформения си клин. В другия крачол държеше цигарите и половин шоколад (вещи-табу за часовия според Устава), но в тази влага просто нямаше как да запали, а от шоколада само щеше да ожаднее още повече.
Виж, кутийката УПСА щеше да влезе в работа. И още как.

С галещи и предпазливи движения, като едва подтискаше треперенето си, отвори капачката и изсипа в шепата си три малки, патешкожълти хапчета. Едва от две седмици беше зачислен в Работно Охранителния Взвод, но вече знаеше на кой пост къде можеш скрито да поспиш, как да си уредиш по-обилна порция от долнопробната вечеря и че без ПАРКИЗАН е адски трудно да издържиш пет двучасови смени на поста в денонощието - през ден, седмица след седмица, в течение на много месеци. А цигарите в противогаза, едрите колкото котки плъхове в артелната и гъбичките по краката бяха прекалено незначителни подробности в цялата идиотщина, за да им се обръща каквото и да било внимание.
Редник Иванов схруска трите хапчета едно след друго, прибра все така внимателно кутийката в крачола си и като се облегна на стълба, притвори очи и зачака .
- "Ти ми скъса нервите-е, а аз - сутиена..."- затананика някакво старо парче на АБСОЛЮТНО НАЧИНАЕЩИ, което здравата му се беше набило в главата, но текстът по-нататък нещо му се губеше, пък и беше очевидно, че това което помни е най-съществената част от песента, така че млъкна, уригна се тихо (ха, явно малките дяволи започват да действат!) и опита с "Лажеш, злато, лажеш душо - лажеш, вещице..." на белградските БЕЛО ДУГМЕ, но резултатът беше общо взето същият, така че в крайна сметка реши да зареже пеенето поне за в момента.
- Абе, нямам служба да пея! - изкикоти се той, все още със затворени очи и премести тежестта си от крак на крак.
Хрумна му, че човек, който си говори, смее се и пее сам-самичък посред нощ в гората, с пушка в ръка и десетина ПАРКИЗАНА в стомаха, е или гений, или луд - и то най-вероятно второто, но какво ли значение имаше в края на краищата. Очевидно беше, че трябва да си поне малко изкукуригал, за да издържиш повече от две седмици в армията; ония натегачи на свръхсрочна служба пък съвсем не можеше да ги мисли. Или както съвсем точно го беше казал един от любимите му напоследък автори: "Не е нужно да си луд, за да работиш при нас, но определено помага".

Редник Иванов не беше луд, а все още не беше и наркоман, но това очевидно бе само въпрос на време и издържливост. Беше виждал момчета, които след петнадесет-шестнадесет месеца по постовете приличаха на полуаварирали автомати, готови всеки момент да излязат от употреба - с хлътнали очи, прегърбени като стогодишни старци, способни единственно да псуват, да се крадат взаимно и да мислят за сън. Отпуските тук бяха кът, а да се нахраниш или наспиш като човек и дума не можеше да става. Стотици пъти бе стигал до извода, че армията в този си вид е крайно порочно устроена. Нямаше нищо чудно че цялата система се разпадаше, че статистиките се пълнеха с нови и нови данни за убийства и самоубийства9
присвоявания, отклонения от военната служба, тормоз, извращения, корупция и масово неподчинение. Армията не разполагаше нито с условия, нито със стимул, които да я направят поне малко от малко приемлива в очите на обществото, особенно на младите. За едно поколение, за което понятието "родина" се отъждествяваше единственно с думата "държава" и с националния отбор по футбол, неща като "дълг","чест" и "патриотизъм" значеха по-малко и от месечната заплата, която им даваха тук... А тя беше направо смешна. Отпуски нямаше9 условия за живот и заплащане също - къде тогава беше стимула? Редник Иванов не знаеше; поне за себе си той все още не го беше открил, след повече от седемдесет и три дена "служба на Родината". Всичко беше безмисленно.
Припомни си с удоволствие едно пререкание със старшината на ротата, има-няма и седмица след клетвата... Старшината очевидно беше надъхан службар: снизходително му обясняваше какъв страхотен късмет е извадил, като са го взели в армията; тук (ама естественно!) щял най-сетне да стане МЪЖ и да се научи на ред и дисциплина, да се закали и оформи като характер - и прочие, и прочие, и прочие - обичайните казармени глупости. Гадеше му се вече от тях.
- Това, че съм принуден да ям отвратителна храна - каза му тогава с насмешка редник Иванов - да нося бозава униформа и груби обувки, да спя, ям, ходя до кино и тоалетна под строй, да живея в тясно - оградено с бодлива тел пространство, все още не ме прави войник. Поради същите причини бих могъл да съм и концлагерист, затворник, луд или малко недоучено сираче, захвърлено от майка си в сиропиталище. Може и да нося двадесет и четири часа в денонощието пушка на рамо, да изпълнявам заповедите на всеки кой знае защо по-висшестоящ от мен за щяло и нещяло, и да лижа задници за градска отпуска, но, господин старшина, както се казва в стария виц: "Не съм оттук и съм за малко". Аз съм свободолюбив човек.
Когато излезе след три дена от ареста, редник Иванов със задоволство реши, че все още не е станал войник. Всичко това просто потвърждаваше теорията му.

Сега дъждът плющеше в краката му, нощта се очертаваше дълга. До пет имаше още час и четиридесет минути, а след това - още два часа на пост пред караулното. Щеше да си легне едва в седем сутринта. Колко ли още хапчета ПАРКИЗАН правеше това?
Редник Иванов се озъби изпод качулката в подобие на крива усмивка. Можеше да лапне разбира се още две-три бързи парчета, но рискуваше или да се просне направо в калта, или да подгони някое от скитащите наоколо кучета с трещящ автомат в ръце, мислейки го за ловко предрешен диверсант.
Той се захили, неспособен да владее напълно лицевите си мускули - те безволево следваха всяка кривулица на блуждаещото му, свръхнапрегнато въображение, така че щом си помислеше например за ядене - несъзнателно започваше да дъвче, а щом се сетеше за нещо приятно - се хилеше.
Б периферията на зрителното му поле - там, където непрогледната нощ сякаш изсветляваше в лепкава петниста маса, плуваха тъмни сенки, удивително наподобяващи движещи се човешки фигури. Редник Иванов махна несигурно с рька, за да ги отпъди и отново се ухили. Мамка му и ПАРКИЗАН! Явно съвсем скоро щяха да се появят и паячетата по ръцете му - просто ги усещаше с кожата си.
Вдигна несигурна длан пред очите си. Тя беше бледа, почти прозрачна - водните струи прозираха през плътта и костите; върховете на пръстите му вече ги нямаше - изтънели и размазани, подобно на прегорели свещи. Класната му от основното училище - другарката Стоянова, приведе едрото си, натежало от тлъстини тяло през рамото му и се вгледа укоризнено в избледняващата му ръка.
- Мда, Иванов , можеше и по-зле да бъде. - каза тя с напевния си руски акцент, който навремето толкова ги забавляваше и той видя напоените и с дъждовни капки сребристосиви къдрици, и отпуснатата, състарена кожа по лицето и. Всяка пора беше като малко кратерче, в ноздрите и имаше косми - Иначе как е, справя ли се сестра ти с чукането ?
- Ама аз нямам сестра, другарко Стоянова... - шокиран прошепна редник Иванов и тогава изведнъж се усети. Разтърси глава и видението неохотно изчезна. Ръката му падна като отсечена надолу. Тежеше.
С усилие на волята се овладя; дъждът се размазваше в пурпурни завеси пред сънливите му очи,нощта бе станала още по-непрогледна. Запали с безчувственни пръсти цигара, забравил напълно за дъжда, но още на второто дръпване тя угасна и редник Иванов ядно я захвърли в калта.
Божичко, само една проверка на дежурния офицер му липсваше сега! Май яко се беше надрусал... Надрусал, надрусал, над... Колко ли въобще беше часът?
Дълго криви срещу светлината изплъзващия му се циферблат, но така или иначе не можа да разбере
дали часовника показва четири без десет или десет и двадесет. Май здравата го беше закъсал.
С омекнали крака заджапа по хлъзгавата полоса към мястото за смяна на караула. Оце щом се показа изпод сенника, дъждът го обгърна в плющяща пелена, а вятърът подхвана наметалото му и го усука около него, сякаш умишленно затруднявайки и без това несигурните му движения.
Слава Богу, че поне краката му сами намираха пътя си по тясната пътека. Не виждаше нищо на повече от две педи от носа си, очите му горяха, от хапчетата сега му се виеше свят. Дрога! Няма що - голям купон...
Изплю се отвратен в дъжда, но лепкавата му слюнка отказа да се отдели напълно от сигурното убежище на устата му и се размаза по устните и брадичката му, като слизестата диря на гол охлюв. Редник Иванов изръмжа в подгизналия мрак и толкова рязко избърса устни с ръкава си, че едва не падна по лице в калното тресавище под краката си.
Проклетата брадичка зверски го засмъдя и сякаш напук усети как получава ерекция. Едва след още две-три подхлъзвания, той разбра че всъщност му се пикае.
Отново се захили беззвучно и с готовност се разкрачи на пътеката под големия прожектор, насочил размазания си светлинен сноп в стената на пароцентралата. Струята му се смеси с дъждовните пръски в димящ коктейл и редник Иванов доволно измуча. Разтърси се.
Пустата му, превръщаше в оргазъм и най-обикновенното уриниране! Захили се отново, закопчавайки накриво панталона си.
Пушене на пост, ядене на пост, дрогиране на пост. Пикане. Все забранени от устава неща. Лоши неща. Опасни. Да, ама ето че железният кашик Иванов отново не се остави врага да го хване по бели гащи. Железният кашик Иванов е винаги за бой готов, дори когато ходи до кенефа... Ура!
Самодоволно ухилен под дъжда, той вдигна автомата пред себе си и рязко смъкна предпазителя. Още едно забранено нещо... но полезно за националната сигурност. Та-та-та-та-та, Отново ура!
- Ура! Напред! Ходом-марш! - извика сам на себе си той и тромаво се извъртя, за да продължи пътя си към мястото за смяна; един Бог знаеше колко ли беше вече часа.
Сред подгизналите клони на нискорастящите елхи край полосата една сянка се носеше стремглаво към него. Плясъкът от стъпките и се смесваше с плисъка на дъжда. В ръката и проблясваше огромен касапски нож.
Редник Иванов се вкамени. Изхили се пискливо, примигвайки срещу дъждовните струи. Все едно гледаше някой от онези стари неми филми на ужасите. Чудовището безшумно летеше към него и можеш само да си представиш ужасния шум от трошенето на кости и съсъка на собствената ти кръв щом те докопа. Светът се въртеше за него с многозначна загадъчност; реално и нереално се размиваха в лепкавата каша на кошмара . Времето стана разтегливо понятие.
Ножът изсвистя и разряза лицето му. Студ скова челюстта му, но миг след това благодатната топлина се завърна и потече на горещи вълни надолу по шията му, дълбоко под яката на куртката.
- АААААХ! - изрева сянката и в следващия миг вече не беше сянка, а едно яростно лице? което сякаш фосфоресцираше под бледата светлина на фенера - или поне така изглеждаше в замъглените му от ПАРКИЗАНА очи.
Редник Иванов смътно можа да различи едрото тяло на нападателя и висящите като чувал, просмукани от дъжда дрехи (какъв ли беше онзи смешен червен кант на ръкава му?) и докато все още замаяно се питаше, кога най-сетне за Бога ще изчезне и тази халюцинация (май наистина здравата беше попрекалил - дори илюзьорната рана на лицето му болеше), касапският нож проблесна отново и се заби в лявото му рамо, отвратително простъргвайки, когато се спря в костта. Редник Иванов изпищя невярващо и непохватно отскочи назад, влачейки с бедните си, отмалели крака сякаш килограми лепкава кал. За един кратък миг нападателят успя да запази равновесие, държейки се за забития в рамото му нож - облъхвайки го с тежкия си дъх, в който определено доминираше миризмата на джин - после ножа най-сетне се измъкна (редник Иванов отново изпищя) и непознатитя тежко се стовари по гръб, виейки от ярост.
Ридаейки и давейки се в собствените си кървави храчки редник Иванов политна встрани от непознатия, докато гърбът му не се опря с остро издрънчаване в телената врата на автопарка. Когато ревящата сянка отново се надигна от калта и се втурна към него, той инстинктивно натисна спусъка и освободеното от предпазител оръжие затрещя, подскачайки в ръцете му, изпълвайки нощта с ужасяващи звуци на кръв и убийство.
"Кррр-кррр-кррр!"- пееше садистично автоматът и редник Иванов съзря в светлината на изстрелите, как тялото пред него отскочи като парцалена кукла - подхвърлено назад от куршумите 7,62-ри калибър, а в следващия миг пълнителят се изпразни и разбеснялото се чудовище в ръцете му отново задряма.
Все още хлипайки, редник Иванов отпусна ръце и автоматът падна с плисък в калта, болезнено премазвайки палеца му. Тялото на земята пред него беше притихнало под дъжда; клоните на околните борчета изглеждаха като сдъвкани от картечните редове - редник Иванов смътно заподозря, че повечето от куршумите са отишли в тях, а не в целт , но сега нямаше време за оценки; небето като че изведнъж изсветля, изгревът днес идваше със светлинна скорост; после светът се преобърна и редник Иванов падна по очи в локвата пред себе си. Не усети падането, просто в един миг гледаше небето, а в следващия беше вече водолаз - лицето му лежеше потопено в локвата, калта изпълни носа и устата му със слузеста каша; усети нежните погъделичквания по бузите си когато въздушните мехурчета на дъха му се устремиха към повърхността.
Приятно беше да лежи в хладина, с лице под водата, сякаш току що е скочил от водното колело в следобедното море... но щом усети, че със следващото вдишване ще поеме в дробовете си вода, а не въздух, редник Иванов намери сили в себе си и се превъртя по гръб. Главата му полегна удобно върху крака на мъртвия нападател, умиротворено скръсти ръце на гърдите си. Не усещаше болка, а само едно всепоглъщащо чувство за дъжд и покой, и уютното усещане, че най-сетне е легнал, а не на крака от часове - обикаляйки и обикаляйки по безкрайната окръжност на полосата. В далечината, откъм караулното, се зачуха високи, насечени команди и острото тракане на оръжията от стойката за пълнене и празнене под върбата в двора.
Редник Иванов се усмихна и бавно затвори очи.
Натежалото от влага небе се беше прихлупило ниско над него правейки всичко наоколо да изглежда сиво и двуизмерно, и само на изток - по цялата линия на хоризонта - облаците, подобно на свенливо повдигнат транспарант, бяха открили ивица светло небе, насред което се мержелееше изгряващото слънце. Светлината му стигаше едва колкото да запали с блед отблясък прозорците на караулното и беше странно и заплашително това съчетание от издигащото се в тесния улей между облаците слъце и сипещия се от небето късен мартенски сняг, напомнящ реквизитен снежен прах, по погрешка разпръснат над оградата на поделението
Редник Иванов си спомни, че много отдавна беше гледал един стар унгарски филм, чието име удивително точно предаваше тази моментна симбиоза между редкия природен феномен и вътрешното напрежение, което таеше в себе си - "Дъжд вали, слънце грее - Дяволът се жени". Филмът страхотно му
беше харесал навремето, но сега не можеше да си обясни защо. Само бегло си спомняше един епизод, в който пищната домакиня поднася на гостите си порции пилешко месо. Тя пита мустакат млад мъж с вид на професионален сваляч, коя част от пилето предпочита. "Гърдите..."- двусмисленно отговаря свалячът, цинично фиксирайки щедрата и пазва и точно в този миг тринадесетгодишния тогава редник Иванов - Дани, получаваше неизменно ерекция... а беше гледал филма седем пъти. По-нататък действието му се губеше и кой знае защо в подсъзнанието му се преплиташе с анимационния филм "Семейство Мейзга", но в ден като днешния, това като че беше напълно в реда на нещата. По-важно беше, че Дяволът наистина се беше оженил. Беше се оженил за него, копелето...
Той беше УБИЕЦ!
Редник Иванов затвори очи срещу бледата слънчева светлина. Снежинките полепваха меки по клепачите му, после вятърът ги отвяваше нанякъде и нови снежинки падаха.

Бяха го сложили да седне върху няколко проснати на тротоара шинела; гърбът му почиваше вдървен на телената ограда пред караулното - отсреща му беше проснал изпъстрената си със снежни петна полоса, калният стрелкови полигон. Ято гарги шумно се биеха за остатъците от снощната храна на караула край двете кофи в източния му край. Някой някога през промеждутъка от стрелбата до идването му в съзнание? го беше превързал и сега стегнатия бинт сковаваше рамото, гърдите и лявата му ръка, а на бузата си като че усещаше едри шевове. Зачуди се дали когато запали цигара, част от дима няма да се промуши през разклатените му зъби и да се процеди като през пролуките на недобре уплътнена печка, през зейналата рана на лицето му.
Изведнъж му се допуши така, че замалко не закрещя. Всъщност сигурно щеше да изкрещи, ако не се страхуваше, че раната отново ще се отвори и ще украси сексапилната му физиономия с нова усмивка - за радост на многобройните му почитателки и за ужас на майка му, която и без друго се оплакваше че "по-дървен философ" от него не е виждала... макар и - доколкото си спомняше - единствената пълна шестица през следването му да беше именно по философия.
Наоколо се суетяха десетина войника от караула, видя и неколцина офицери, но като че ли него го бяха забравили.
Убиецът отново се изплъзва, каза си мрачно редник Иванов и нечленоразделно измуча към преминаващите наоколо униформени.
Нейде извън полезрението му изскочи Кемпеса и загрижено приклекна до него .
- Събуди ли се вече, Дани?- побутна го по рамото той, после гузно се огледа встрани и отново го погледна примигвайки.
Кемпеса всъщност беше добро момче - беше и единственият му приятел тук, в казармата - и това, че явно се страхуваше да се приближи открито към него, показваше че нещата бяха дори още по-зле, отколкото си ги представяше.
Редник Иванов го погледна и му смигна непохватно, усещайки как трудно се раздвижи и се напука маската от кал и кръв по лицето му.
Кемпеса беше висок близо два метра, беше слаб като баскетболист и както сполучливо го беше охарактеризирал баща му: "приличаше на хитлерист в униформата си", със заострения си нос, издадената брадичка и хлътналите след безброй денонощни наряди очи, особенно когато беше с каска. Макар и ръста му да лъжеше Кемпеса и представа си нямаше от баскетбол; дълги години беше играл футбол в родния си град (откъдето идваше и прякора му) и всъщност в градския отбор се бяха запознали двамата с Дани. Добри години бяха тогава, преди следването - без алкохол, без цигари, за проклетата дрога да не говорим. Нямаше да се върнат отново.
- Пошерпи дна шигара...- гъгниво профъфли за своя собственна изненада редник Иванов, после
направи безуспешен ошт да се усмихне - И огледало.
Докато цигарата димеше в мразовития, увиснала в ъгъла на подутата му уста, редник Иванов критично, с някакво дълбоко новопридобито безразличие огледа чудесната придобивка на бузата си. Разрезът наистина беше дълбок и минаваше от горната част на ухото му до брадичката. По това, което можеше да види под плетеницата от кални и кървави петна, му стана ясно, че преди гарнизонния лекар да го зашие, зъбите му са се показвали през раната. Догади му се. Всъщност почти не усещаше болка - май най-силното усещане в момента беше пулсирането на палеца на крака му, който автомата беше премазал при падането си. Странно.
Отпуснат на земята под бръскащия сняг, огрян от безжизнените лъчи на слънцето, което все още упорстваше и се опитваше да огрее замръзналата земя, редник Иванов се замисли за живота и странните неща около себе си, добре стимулиран от затихващите вълни на ПАРКИЗАНА.
Убиец, хммм - каза си той и лениво се ухили, а цигарата се изтърколи от подпухналите му устни, без да я усети.
Дежурният офицер мрачно се взираше през прозореца към поредния сив и ветровит мартенски ден, който едва процеждаше бледата си светлина през стъклото ; бръскаше сняг. Лицето му беше уморено и посърнало; червеникавата му брада беше набола, униформата се беше намачкала и висеше грозно на хилавото му тяло, чийто единствен по-солиден участък изглежда беше добре оформеното бирено коремче. Чувстваше се леко махмурлия и страшно му се искаше да си полегне... пък било то и на скърцащото желязно легло в дежурната стая.
След снощната игра на карти с началника на караула, дежурния по стол и единия от двамата централисти, на която беше олекнал - мамицата му - с поне четиридесет кинта си беше легнал към два и сега се чувстваше скапан. Както винаги бяха поляли белота с литър и половина гроздова и в устата му смърдеше а стомаха му играеше казачок, като полудял казак на селски панаир. Гадна гроздова, мамицата и!
Вратата на дежурната стая с трясък се отвори и той подскочи, и се извърна. Началникът на Щаба влетя в стаята, просна се на стола пред пулта и запрати фуражката си в прозореца. Дежурният - който беше все още само старши лейтенант, ловко, с добре оттренирано движение хвана във въздуха началническата фуражка и нежно я постави върху плота:
- Заповядайте, господин подполковник...
- Майната ти, Георге! - Началник Щаба запали цигара и му метна смръщен поглед - запазен
специалитет за случаите, когато беше ядосан, а това общо взето се случваше седем дни в седмицата.
Дежурният несъзнателно се изпъна, после се усети и зае умерено нехайна поза. Все пак внимаваше да не е прекалено нехайна. Днес всички бяха толкова нервни.
- Тъпият му новобранец! - изрева Началник Щаба, сякаш отгатнал мислите му. Затвори очи и напрегнатото му лице с очевидно усилие на волята постепенно се поотпусна.
През вратата плахо надникнаха капитан Мирчев и майор Аспарухов; зад гърба им се суетяха уплашени новобранци. Дежурният им кимна. Те тихомълком влязоха, затваряйки вратата след себе си, като свалиха мокрите от снега фуражки.
- И сега какво, господа офицери?- изръмжа, без да отваря очи Началник Щаба и тримата се спогледаха - Шефът го няма, тъй че ние ще я нищим тая, мама му стара!
- Аспарухов, ти си взводен на момчето. - обади се заместник Началник Щаба капитан Мирчев и му смигна - Кажи сега какво става.
- Абе, лоша работа... - угрижено отвърна майора и прокара длан през лицето си, издълбано от грижи и от тежестта на дългите безмилостни години в армията - В чудо се видяхме, ама...
- Ъхъ... - изпъшка дежурният после погледна началник Щаба.
- Простреляният се оказа някакъв редник от Вътрешни войски. - каза подполковникът и те осъзнаха , че до този момент на суматоха, паника и безсмислено щуране насам-натам, никой не се беше сетил за него, въпреки сирените на линейките и локвите кръв, които бяха останали след нападателя по полосата.
- Какво майната си е търсил тук войник от Вътрешни войски, бе !- холерично възкликна капитан Мирчев.
Майор Аспарухов въздъхна и с овладян глас запита:
- Жив ли е?
- Живо е копеленцето! - изруга Началник Щаба и най-сетне ги погледна - Още е живо. ..- допълни многозначително и посочи гърдите си - Три куршума има ето тук, един в дясното рамо и един в основата на врата. Останалите двадесет и пет са овършали всичко наоколо, откриха няколко чак на
съседния хълм, преди къмпинга.
- Ама и стрелец се извъди тоя Иванов.- успя да се изсмее капитан Мирчев . Майор Аспарухов го изгледа - Тъй де - нали е твой човек.
- Писар е, не ми е човек. - навъсено отвърна майорът.
- Спокойно де Аспарухов. Какво чак толкова съм казал Всички знаем колко често може да си позволи армията да води момчетата на стрелби...
- Оня се напил, копелдакът му с копелдак - и не уцелил оградата. - прекъсна ги с уморен глас Началник Щаба - Бил дневален на всичкото отгоре.
- Пиян?- Мирчев и дежурният се спогледаха.
- Объркал оградата?- невярващ на ушите си, каза майор Аспарухов - Объркал оградата? Какво, за
Бога, може да значи това, че е объркал оградата?
- Означава, че сме до гуша в лайната, това означава. - изръмжа Началник Щаба и запали нова цигара.
- Значи Иванов е направил на решето свой връстник, защото той ПРОСТО е объркал оградата?!
- Оня е бил пиян като кирка.- повтори Началник Щаба.
- Какво ще правим сега, господин подполковник?- почти изплака майорът и се отпусна на стената - Дознанието... Пресата.... Божичко!
- Лайняна работа! - отсече подполковникът и се загледа безизразно в дима от цигарата си.
Настъпи тежко мълчание, изпълнено с жуженето на уредите по пулта и с тежките стъпки на часовия под прозореца, който вече четвърти час - откакто беше усилен по тревога караула - не беше сменен, и с мрачно безразличие към военния устав пушеше цигара от цигара. Странно, но никой не му обръщаше и грам внимание. Днес всички бяха толкова нервни.
Дежурният офицер се правеше на невидим до прозореца, с усилие подтискайки газовете и махмурлука си; заместник Началник Щаба нервно чистеше квадратните си нокти с нокторезачка; майор Аспарухов беше обхванал олисяващата си глава с две ръце и беззвучно мърдаше устни. Началник Щаба зяпаше цигарата си - СРЕДЕЦ от лев и тридесет, м-да , евтино ги взех, край на МАРЛБОРОТО, мамка му - направо ни спряха тока с тия цени... я как пуши - пън ли има вътре, що ли, ама за лев и тридесет кво искаш, бе братко, хаванска пура ли... и все пак пуши ли пуши... майната му ...
Уредите по пулта дразнещо жужаха.
- Герой!- възкликна внезапно капитан Мирчев и всички, влючително и Началник Щаба, подскочиха
и се опулиха съвсем не по военному срещу него. Капитан Мирчев тържествено прибра нокторезачката. Ноктите му и без това бяха безукорно чисти.
- Че той е герой, бе!- провикна се този път по-уверено той и ги изгледа подред, очевидно в очакване на ръкопляскания - Браво на момчето!
- А бе, я ходи се...- изпсува подполковникът, а дежурният се почука многозначително по главата.
- Ти да не си нещо мръднал, бе Мирчев?- гласно изрази общото мнение Аспорухов, все още стискайки пламналата си глава - Ония от КСВ-то като ни подхванат в понеделник, ще ни разгонят фамилията... за Иванов да не говорим а ти...
- Май в кръвта му са открили следи от наркотик .. - вметна дежурният, колкото и той да каже нещо, а Началник Щаба неприязнено го изгледа. Той побърза да свие рамене - Някакви там хапчета де...
- Момчето е било болно. - с готовност поясни капитан Мирчев, без да му мигне окото - Много, много
болно. Да.
- Оня е бил обикновен войник, бе Кирчев. Момче още. - махна с ръка Началник Щаба, но лицето му вече се бе сбърчило от усилието да осмисли налудничавата идея. Усещаше, че тук има нещо, за което да се хванат, но все още не можеше да го асимилира. Повтори несъзнателно - Момче...
- Опасен престъпник. Рецидивист.- отсече капитан Мирчев и дори се намръщи с неодобрение. Изпъна без да иска дребничкото си, закръглено телце на канцеларски плъх, сякаш за да придаде законова основа на думите си. Излая безсърдечно - Промъкнал се е най-коварно в поста с оръжие в ръка. Искал е да заколи като пиле часовия, а после бандата му да обере склада... Рецидивист!
Началник Щаба бавно разтегна набръчканото си лице в усмивка. Дежурният втрещено ги наблюдаваше.
- Ми той е просто един фиркан до козирката дневален, бе Мирчев. - подхвърли отново Началник Щаба, но тренираният му мозък вече усилено щракаше Дааа, на атаката с контраатака. Точно така. На атаката с
контраатака, рече си с надежда той.
- Пил е да си вдъхне кураж, господин подполковник. - убедително рече заместникът му, който за дванадесетте години съвместна служба, познаваше началника си като звездите по пагона си - Това още повече влошава положението му.- поясни той - Нашето момче е герой.
- Ами ако умре?- тихо вметна майор Аспарухов, уморено потривайки слепоочията си и усмивката на Началник Щаба изстина.
За миг настъпи поредното изпълнено с напрежение мълчание, после съвзелият се след удара заместник Началник Щаб отвърна бавно, драскайки усилено в големия си черен тефтер9 за който в поделението се разказваха легенди и с който никога не се разделяше.
- Ако умре тогава ще му мислим. Ако не искаме от КСВ-то да ни разнищят, сега-засега това е единствената възможна тактика.
- Кажи сега, Мирчев...- тежко каза подполковникът. Дежурният побърза да поднесе клечка кибрит към незапалената му цигара. Той изпусна струя дим през широките си ноздри, спомен от младежките години в боксьорския тим на ЦСКА и посочи с цигарата към него - Какво точно искаш да кажеш.
Капитан Мирчев им изнесе цяло представление, като разлисти тежко бележника си, прокашля се и със сигурния глас на радиоводещ, обявяващ военно положение, каза:
- Струва ми се, че положението е ясно, господин подполковник. Първо трябва да помислим за поделението, нали така?
Той очаквателно ги изгледа и те мълчаливо кимнаха. Това се подразбираше от само себе си.

- Никой не иска да се разчуе версията с дрогирания часови, пияния осемнадесетгодишен дневален от съседното поделение и спуснатия без видима причина предпазител на автомата, нали?
Нов поглед; утвърдителни кимвания. Началник Щаба се изправи, проскърцвайки със стола и се облегна на перваза на прозореца. Дежурният леко се отмести.
- Ами тогава работата е ясна. - каза капитан Мирчев и погледна в бележника си - Трябва да таковаме, ъ, атакуваме... Шефът спешно ще се върне от Гърция, загрижен за състоянието на героя... Пускаме телефонограма за повишаването му в звание - ефрейтор, не, не - младши сержант, няма какво да си играем, нали така... Шефът го посещава в болницата заедно със загрижения взводен, разбира се...- капитан Мирчев ехидно се подсмихна на майора - Цветя на майката на героя, две-три мъжки приказки
на бащата на героя - такива работи, нали схващате мисълта ми? После - веднага щом позакрепне и преди да е успял да се раздрънка пред някой нахакан местен репортер (да не забравяме все пак, че Иванов е вишист, а проклетите вишисти винаги много дрънкат), го изстрелваме в някой по-отдалечен санаториум на МО за поне две седмици, освидетелстваме го и го уволняваме шест месеца предварително... Казвам ви: хората ще ахнат, всички до един ще забравят незначителните дреболийки около убийството, а геройчето здраво ще захапе въдицата с уволнението. Помнете ми думата - това винаги действа... ако ще и Семинарията да е завършил, ха-ха-ха...
Капитан Мирчев млъкна и хлопна шумно тефтера си . Останалите в стаята го зяпаха, замаяни от лекотата, с която заместник Началник Щаба манипулираше действителността, превръщайки я в нагла лъжа... Толкова нагла, че чак изглеждаше като истина. И най-вероятно в крайна сметка щеше да свърши работа.
Майор Аспарухов тихо изруга; дежурният се позахили, за пръв път тази сутрин прогонвайки - поне донякъде - махмурлука си. Отвън снеговалежът беше престанал и по небето тичаха парцаливи, напоени във воднистосиво облаци. На моменти слънцето проблясваше слабо между тях, във все още несигурно обещание за пролет, ала капчуците зиморничаво мълчаха.
- Нека бъдат четири седмици... - внезапно избоботи през цигарения дим подполковникът и всички се стреснаха насред хаотично тичащите си мисли.
- Ъ...- каза капитан Мирчев, показвайки несигурност за пръв път, откакто бе влязъл в стаята.
- Четири седмици в санаториумчето, бе Мирчев.- ухили се Началник Щаба и му смигна - За героя. Миналото лято бях в базата в Созопол, ах, майчице! А и камериерките са едни парчета - не ти е работа, Тъкмо да му напълнят главата с достатъчно глупости, че да не мисли много-много за това тук... - той направи широк жест с ръка - Казвам ви накрая няма да му се тръгва оттам.
Офицерите несигурно се позасмяха, но щом Началник Щаба присъедини гръмогласния си смях към техния, отпуснаха гласове и нервно се разкикотиха като банда изпуснати пубертети в облекчението си.
Не ще и дума, страшен тим бяха Да заповядат ония буквояди от КСБ-то, че да видим кой кого. Нека заповядат, ха-ха!
Часовият пред входа учудено вдигна очи към прозореца на дежурната стая, чийто стъкла само дето не дрънчаха от дружния смях, който долиташе отвътре. Той бавно обърна поглед към разтревожената групичка, суетяща се между заклания часовой пред караулното и полосата на пост №4, после отново се извърна към прозореца. На лицето му се изписа неопределена гримаса; часовият сбърчи лице и се изплю с отвращение на кишавата кал в краката си После бавно пое по маршрута около щабния корпус - пред трите входа отпред, покрай усойните помещения на военния оркестър, отзад - под прозорците на умивалните, под дежурната стая и отново пред трите входа отпред - и после отново, и отново, и отново - безсмислени кръгове в студа и така вече цели четири часа - чак докато най-сетне не дойдеше проклетата смяна.
Часовият продължително изпсува.

5.04. , петък

Младши сержант Иванов - Дани, слезе от автобуса Бургас - Ахтопол в малкия черноморски град, в девет и половина сутринта. Автобусът не беше някой от амортизираните МАН-ове, с които обикновенно пътуваше по време на следването си в София, а почти нов частен МЕРЦЕДЕС, но пътищата на юг от Бургас бяха пословично разбити и след почти двучасовото тръскане, рамото неприятно го наболяваше, а ръката му - от върха на пръстите, до свивката на лакета, беше досадно изтръпнала.
Дани внимателно слезе по стъпалата и пое от шофьора със здравата си ръка големия червен сак, който наистина дяволски тежеше. Знаеше, че има неприятния навик да мъкне със себе си куп ненужни вещи при всяко свое пътуване (майка му и приятелката му определено също го ЗНАЕХА), но явно не можеше да преодолее това. Каквото и да правеше, както и да пресяваше багажа си, в крайна сметка саковете му винаги се оказваха натъпкани до пръсване и това си беше. За пет години следване сигурно беше пренесъл на гръб тонове багаж... повечето от него - несъмнено ненужен.
Дани пое сака и изпъхтя. Тежеше копелето!
От шест без двадесет сутринта, когато пристигна с нощния влак от Русе на жп-гара Бургас, ръмеше монотонен, ситен като воден прах дъждец и сега Дани преджапа през локвите пред градската дискотека и се сгуши под излинялата тента отпред. Запали цигара и се вгледа безцелно в автобуса. Той беше полупразен - съвсем не като в дните на миналото лято, когато Дани почиваше тук и му се налагаше да чака понякога по половин час за билети, а после да се чуди как да смести себе си и приятелката си сред десетките потни тела, изпълнили с мирис на плажно масло и пот купето.
Сега - в ранното априлско утро, под ръмящия умиротворително дъждец, от отворената врата на автобуса се изнизаха в индианска нишка само две жени на средна възраст с пазарски чанти в ръце, една стариц , облечена в черно и четиринадесет«петнадесетгодишно момче с дълга коса и окаляни военни обувки, напълно погълнато от това, което слушаше в слушалките на уокмена, висящ на широкия му колан.
Потънали в оживен разговор, очевидно въртящ се около ной-пресните местни клюки, жените се скриха в една от тесните пресечки към пазара. Момчето с уокмена ги последва, нехайно газейки с високите си обувки през локвите. След миг суетене и прегърбената старица се скри в дъжда, понесла на отрудените рамене тежестта на годините - досущ като препълнения с ненужен багаж сак на Дани. Шофьорът зад замъгленото стъкло на МЕРЦЕДЕСА с отегчено изражение на простоватото си плоско лице, затвори вратите, наля си чаша кафе от малък небесносин термос, който измъкна изпод седалката, изпи на един дъх чашата, избърса с длан мустаците си и потегли празен обратно, оставяйки синкав облак изгорели газове ниско над мокрия асфалт.
Дани остана сам.
Днес беше рожденният му ден. Странно съвпадение. Беше се чудил какво ли е да прекара сам-самичък двадесет и петия си рожден ден в чужд град. Сега не се чудеше. Беше... самотно.
Дъждът унило ръмеше. Далеч отвъд белазникавата му завеса група работници по поддръжката на някоя от многобройните почивни станции в района притичаха тежко натоварени с дъски, инструменти и каси бира, после бързо се шмугнаха в станцията на артистите. Лунапаркът се гушеше зазимен в дъжда. Пазарът беше безлюден. Болезнена бе разликата между слънчевия му спомен от Ахтопол от миналия август и сегашната прогизнала пустош. В хладния априлски ден малкият курорт без свян му разкриваше своята истинска същност, която таеше дълбоко вътре в себе си - зад жизнерадостната фасада на дългите летни месеци: с тълпите летовници по тесните улички, музиката в градините на десетките уютни барчета и механи, слънцето, морето и златистия плаж, които в крайна сметка не бяха нищо повече от една мимолетна лятна илюзия. Беше си просто едно малко южняшко селце, което едва свързваше двата края през зимата и изкарваше прехраната си по хиляди хитроумни начини от това капризно и повратливо същество - Туриста, и сякаш живееше само от слънце и летни усмивки.
Дани се сети, че беше чел някъде, как градчето, което през активния сезон достига тридесет хиляди
души, всъщност през останалата част от годината едва наброява пет хиляди постоянни жители. В ден като днешния определено не му беше трудно да повярва в това.
Дани запали нова цигара. Попипа пресния белег на лицето си. Беше грапав и болезнен при допир, макар и да не беше чак толкова страшен, както му се беше сторило в началото - беше просто едно нищо в сравнение с белега в душата му който го гореше отвътре. Силно.
Загледа се в цигарата си, после в дъжда отвъд раирания ръб на тентата. Трябваше да тръгва.
В заповедта му за настаняване пишеше, че трябва да се яви в санаториума в парадна униформа, но след кратко колебание Дани беше решил, че по този параграф може да мине и метър. В това забравено от бога място, а и по това време на годината, едва ли щяха да държат толкова на формалностите. До гуша му беше дошло от униформи и униформени, така че прие риска да пътува по-удобно и комфортно облечен - тоест цивилен, а не да се поти от притеснение под хорските погледи в идиотската униформа, чувствайки се като албански селяк насред Манхатън. Ах, горкото войниче, щяха да си казват хората - колко е сладичко! Не му ли е студено в тия зелените дрешки?...
Божичко !
Огледа се мислено в огледалото на въображението си и реши с горчива насмешка, че въпреки белега (ах , този символ на мъжественост!), селските моми още на втория ден ще припадат по него. Бяха му донесли в болницата цивилните дрехи и сега - за пръв път от близо три месеца, се чувстваше напълно цивилизован човек. Носеше кафевите си дънки ЛИВАЙС, за които бе платил сумата му и пари току преди Нова Година, бяла тениска от изкуственна материя, разкопчана отпред керемиденочервена риза от мека вълна, коженото си елече от ДИЗЕЛ ДЖИЙНС и кафяво спортно сако, което определено го правеше да изглежда по-широк в раменете, отколкото бе всъщност. Скъпите му каубойски ботуши от обърната телешка кожа бяха потъмнели от вода и скосените им токове бяха изпръскани с кал, но това беше поправимо. Определено не изглеждаше зле като цяло. Не приличаше на часови на пост във всеки случай.
Дани се подсмихна. По време на двуседмичния си престой във Военната болница в Русе си беше пуснал отново бакембарди и - за ужас на старшата сестра - брадичка а ла Андре Агаси, и сега наистина едва ли някой можеше да каже че е войник, въпреки късо подстриганата му коса. А и наред с проклетата военна книжка носеше и шофьорската... за всеки случай.
Отново съм навън!- каза си, но това някак си не го радваше чак толкова много.
Четири седмици почивка помисли си вдигна с гримаса сака и пое под дъжда нагоре към санаториума на МО, който се гушеше сред подгизналите дървета срещу неравното градско футболно игрище, малко над станцията на артистите.
Старшината, който го посрещна, се оказа дребен и жизнерадостен , с направо огромни за ръста му мустаци и широка усмивка, скрита дълбоко вътре в тях, а топлите му кафеви счички хитро блестяха. Оказа се готин човек.
- Ето ти го и твоето местенце, боец. - каза той , когато се качиха до стаята му на първия етаж, след като вече бяха привършили с формалностите по настаняването в малката му канцелария до столовата - Като ми се обадиха за теб, ти инсталирах ей тоя красавец тука - да не скучаеш. - той потупа бащински огромния цветен телевизор ТЕМП, който заемаше по-голяма част от бюрото до балконската врата, докато Дани внасяше багажа си - Руска машина, няма грешка! И за скрин можеш да го използваш, и за аквариум, и за кучешка колибка, ако искаш. Не е като ония японски измишльотини там - СОНИ-та, ШУНАЙ-чета и така нататък - жълтуреста им работа ... Не ти трябва ТРИНИТРОН, щом си имаш ТЕМП, нито пък МАЗДА, ако можеш да си позволиш един всъдеход МОСКОВЕЦ .. осмак за предпочитане.- старшината цинично му намигна, автоматично отричайки по този начин всичко, което току що беше казал и веднага му стана симпатичен.
- Аз съм старшината Любенов, но можеш да ми викаш чичо Пешо.- подаде му ръка и той усмихнато я стисна:
- Аз съм Дани. От Русе.
- Добре дошъл на кораба, русенец!- с неподправено гостоприемство се усмихна и старшината и посочи с палец зад гърба си , където през отворенета врата се виждаше тихия коридор на етажа - Освен теб тук има още само трима аскери. Едно железничарче от Горна Оряховица и две танкистчета - едното от Ямбол, другото от Плевен. Ако не друго, поне няма да се оплакваш от голяма пренаселеност... Освен това, доколкото разбирам, имаш нужда да се усамотиш. Съжалявам...- допълни съчувствено той и настроението на Дани мигновенно се изпари.
Когато остана сам, Дани се излегна с ръце под главата върху идеално изпънатата покривка на едно от двете легла и се загледа в тавана. Чувстваше студ.
Честит рожден ден, убиецо, каза си той, а дъждът се стичаше тихо по стъклата. Честит рожден ден.
Спомни си разкривеното от ярост и болка лице на нападателя в Дъждовната нощ; светлината на изстрелите проблясваше в подивелите му очи. Спомни си умиращото слънце отвъд сипещия се от прихлупеното небе сняг. Смътно си спомняше и суетящите се около него паникьосани офицери и войници: уплашения си взводен майор Аспарухов - вечно угрижен и забързан занякъде за нещо си; дежурния офицер, стиснал в безсмислен жест пистолет в потрепващата си ръка ( изглеждаше подпийнал , като при всяко друго дежурство, но и това можеше да се окаже просто една легенда като всяка друга, а и рядко можеше да се разчита на моментните просветления, причинявани от ПАРКИЗАН-а). А после: дежурния по автопарк , началник караула, разводачът, Кемпеса, любопитни, момчетата от наряда...
Следващите му по-свързани възприятия бяха вече от болничната стая - прекалено гола, прекалено осветена, прекалено гореща. Миришеше на лошо; миришеше на страх. Гуменият удължител на вената му излизаше от дясната му ръка и се губеше нейде горе във висините, извън полезрението му. Трудно движеше дори главата си - чувстваше се натъртен, болен и нещастен, а пръстите на десния му крак пулсираха. Ръката му изгаряше в остра болка, мъчеше го махмурлук от паркизана.
Гледаше замаяно в тесния болничен прозорец пред себе си, после изведнъж се сети: той беше убиец и сега чакаше възмездието - безпомощен и прикован завинаги в това неудобно легло, лъхащо на урина и медикаменти. Лекари и сестри идваха и си отиваха, смътно усещаше бодването на инжекциите, шепите хапчета, които послушно поглъщаше със затворени очи, унизителния хлад на подлогата между краката си. От време на време се, понесли пълни чанти плодове, майка му и баща му, майка му обикновенно плачеше. После той раздаваше плодовете на останалите болни, а излишъка изхвърляше. Приятелката му дойде и си отиде. Изглеждаше самотна и уплашена, а на тръгване и тя плачеше, обидена от хладното му държание и безизразните му очи, които виждаха, виждаха, ВИЖДАХА само онази кошмарна нощ под дъжда... и проснатото в локвата мъртво тяло.
Той беше убиец.
Скоро след това дойдоха вестниците. Местни, областни, централни всекидневници. И
всички тръбяха с огромен шрифт на първа страница:
"РЕДНИК ПРОСТРЕЛВА НА ПОСТ ОПАСЕН РЕЦИДЕВИСТ!"
"НАШЕТО МОМЧЕ Е ГЕРОЙ!"
"ДОБЛЕСТЕН ВОЙНИК ПОГЛЕДНА В ОЧИТЕ СМЪРТТА!"
"ПОВИШЕН В ЗВАНИЕ ГЕРОЙ!"
"НАПАДАТЕЛЯТ, ИЗВЪРШИЛ ДО ТОЗИ МОМЕНТ НЕ ЕДНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, Е ЖИВ, В ОЧАКВАНЕ НА ПРИСЪДАТА!"
"В ИНТЕНЗИВНОТО ОТДЕЛЕНИЕ НА ВОЕННА БОЛНИЦА ВДИН ЗЛОКОБЕН ПРЕСТЪПНИК ЧАКА ДА СРЕЩНЕ ТЕМИДА...»
Дани не можеше да повярва на очите си. "Опасен престъпник"? "Рецидивист"?!... Всичко, което си спомняше от онази нощ на полосата, го караше да мисли, че вестниците ГРЕШАТ. Макар и за един кратък миг, той беше успял да види нападателя си, а нападателят всъщност съвсем не изглеждаше като убиец или чудовище... въпреки страха и погълнатия наркотик. Беше си просто войник, редник като него - облечен в подгизналата униформа на Вътрешни войски; сатърът в ръката му се оказа просто нож на дневален - тъп и ръждив като всеки друг; изглеждаше по-уплашен и от самия него от нелепата ситуация, в която алкохола, хапчетата и безлунната дъждовна нощ ги бяха забъркали и двамата: просто двама новобранци, срещнали се в неподходящо време на неподходящо място. В някоя друга - по-цивилизована ситуация, навярно щяха да си пият заедно питието в някое от тихите градски барчет , долу в центъра на града... Или може би грешеше? Вестниците бяха ли прави? Какво ставаше, по дяволите!?
Едно нещо му даваше надежда. Престъпник или не, вестниците бяха единодушни в едно - момчето, което беше застрелял, се възстановяваше, то все още беше ЖИВО по дяволите, още ДИШАШЕ, а това вече беше нещо, за което можеше да се хване и да изтегли от блатото на ужаса, вината и съмнението разпадащата си се психика.
Постепенно започна да се храни, което, ако не друго, поне автоматично игнорира неприятните венозни системи, от които ръката му се беше вкоравила и станала трудно подвижна. Със системите си отиде и подлогата. Празният поглед изчезна от очите му и сега майка му не плачеше по време на свижданията (поне не толкова често), а приятелката му оживено бъбреше, щастлива от възстановяването му, докато той и се усмихваше, говореше и кимаше, доволен отново да я види... поне външно.
Животът в болницата течеше еднообразно. Сън, храна, манипулации, свиждане, а после отново - сън, храна, манипулации... Дните монотонно се нижеха, а отвън март си отиваше сред неприятна каша от студ, кал и дъжд с периодични снеговалежи и кратки слънчеви утрини, неносещи топлина, преди следобед да завали отново.
Един ден в болничната стая влезе старшата сестра. Както обикновенно Дани лежеше неподвижно в леглото си, втренчен в отсрещната стена.
"Много мислиш", казваше му по време на честите си визити завеждащият отделението доктор Минков, а той загадъчно се усмихваше. Докторът беше бохем човек - с дългата си прошарена коса, двата развода зад гърба си и непреодолима слабост към чашката, той определено си имаше свои проблеми, с които да се трови. В къщи - както Дани беше подочул - го очакваше игривата двадесетгодишна медицинска сестра, която беше поредната му любов, така че Дани не му завиждаше. Любовта иска своите жертви, а на доктор Минков, ако не друго, то поне от километри му личеше, че е една от тях. Бохем в клетката на цирозата и разврата.
Този път старшата сестра не носеше обичайната спринцовка - носеше СПЕЦИАЛНАТА си служебна усмивка. Дани несъзнателно се стегна в очакване на лоши вести.
- Началникът ти е дошъл. - каза тя и механично постави топла длан на челото му, проверявайки го
за температура. Старшата сестра всъщност беше добра жена и в къщи сигурно я очакваше щастливо и задружно семейство, което я обичаше, но самата и работа създаваше у пациентите подсъзнателни негативни емоции; нещата бяха стигнали дотам, че още щом влезеше в стаята му, нещастния, надупчен от инжекции задник на Дани спазматично потръпваше в очакване на болката.
- Майор Аспарухов?- учудено възкликна той. Взводният му беше тук по-рано сутринта (както и през всяка друга сутрин от постъпването му в болницата досега) и това необичайно следобедно посещение го разтревожи. Човекът все пак си имаше семейство и работа на шестдесет километра от тук и това, че въпреки протестите му идваше всеки божи ден, беше предостатъчен жест на внимание. Чудно.
- Не, не.- старшата сестра погледна листчето, което стискаше в ръка - Полковник Веселинов и още двама военни. Казаха, че току що са се върнали от някакви маневри в Гърция. Много мил човек изглежда... - допълни женицата, щом видя промененото му лице.
Комавдирът на поделението, Началник Щаба и капитан Мирчев нахлуха в стаята, прикрити зад фалшивите си усмивки и зад огромен букет цветя.
- Я, как се чувства нашият герой?- провикна се прекалено силно Началник Щаба и разтърси ръката му, при което Дани примижа от болка.
- Опа, извинявай, боец... - сконфузено измънка той и хвърли кос поглед към командира.
Командирът пристъпи напред. В ръката си държеше кутийка, а на лицето си беше надянал тържествената кокалеста усмивка, която ползваше при официални случаи.
- Редник... ъъъ... Иванов...- надуто рече той и изпъчи гърди.Гласът му звучеше равен и безизразен като магнетофонен запис. Командирът беше пословично известен с това, че репетира речите си по два часа на ден и днес това определено му личеше - Редник Иванов! Вие защитихте честта на пагона, целостта на Родината и неприкосновенността на поверения ви пост ...- командирът още повече се изпъчи. Със снежнобялата си пухеста коса, орловия поглед и сухата изпъната фигура поразително напомняше застаряващ американски генерал, раздаващ помощи на виетнамските деца, само дето не беше американец, а и никога нямаше да стане генерал.
- За високи бойни заслуги, показани себеотрицание и храброст в служба на Родината, както и за доблестно изпълнение на воинския дълг...- полковникът си пое дъх - Внимание! Мирррно!- отзад двамата офицери уставно се изпънаха, а сестрата надничаше откъм ъгъла с комично изражение на лицето - Награждавам редника Иванов с нагръден знак на отличника, повишаване в звание "младши сержант" и... с четири седмици лечение в санаториум на МО...- командирът издокара една съучастническа усмивка -Плюс десет дни домашен отпуск, разбира се.
Зад него Началник Щаба и капитан Мирчев като по команда изръкопляскаха (честито, младши сержант!- с мазна усмивка рече капитанът), а усмивката на командира стана дори още по-широка, но Дани въобще не беше впечатлен от целия този цирк. Беше им свикнал.
Той послушно се възхити от позлатената тенекиена значка в кутийката, благодари за оказаната му чест и отзивчиво отвърна на всички банални въпроси, които командира му зададе с изкуствен и загрижен глас, после облекчено си отдъхна, когато най-сетне тримата си отидоха.
Беше преминал и през това изпитание.
Младши сержант. Господи !
И ето го сега тук - излегнат в тихата стая, на две крачки от морето, а пред него чудесната перспектива да прекара четири незабравими седмици... да не забравяме и десетте дни домашен отпуск след това. Заедно с двете седмици в болницата, беше оттървал близо два месеца от казармата и би трябвало да е повече от доволен. Но не беше. Чувстваше се омърсен и празен, чувстваше се уплашен и през пет минути се улавяше че мисли за онова - ДРУГОТО момче - момчето, което беше направил на кайма с автомата си, берящо душа в една ДРУГА болнична стая (ВМА - бяха му казали под секрет, сам в стая и с охрана), а той лежеше тук и хапеше устни в безмълвна борба със себе си - един новоизлюпен младши сержант в раирана пижама и силна нужда от две-три малки хапченца, за да притъпи поне донейде съмненията си. Убиец ли беше момчето или напротив - убиецът беше той - Дани? Щеше ли да живее? Щеше ли да умре? А после?... Убиец ли беше той?! Глътна на сухо две хапчета ПАРКИЗАН. За последно, рече си.
Лежейки така - облечен и с мокрите ботуши върху застланото легло, измъчван от десетки мъчителни "ако" и "защо", докато обедното слънце вън напразно се опитваше да пробие надвисналите ниско над морето след дъжда облаци, а ПАРКИЗАН-а кротко разместваше пластовете в главата му, Дани засп .
Когато най-сетне се събуди от тежкия си, изпълнен с видения сън, навън бе мрак, скъпата му риза беше подгизнала от собствената му спарена пот, някъде от горните етажи самотно свистеше повреден радиатор. Беше проспал повече от четиринадесет часа, отново валеше дъжд, а двадесет и петия му рожден ден беше отминал безвъзвратно.
Дани се надигна, съблече се в тъмното и отново легна. Дълго не можа да заспи, вслушан в ромоленето на дъжда, а когато най-сетне се унесе, потъна в безпаметен сън без сънища, който като че открадна част от живота му.
10.04., сряда
- Хапвай, боец, хапвай!- каза самодоволно ухилен старшината и както при всяко едно
хранене през последните пет дни не пропусна да се похвали - Аз съм ги правил тия палачинки, ей. Виж ги само какво чудо са - кръгли, сочни и златисти , като няма да казвам какво на младо момиче. Дани се поусмихна с пълна уста и за да му направи удоволствие, си сви още една палачинка, преди още да бе доял предната.
- А така!- явно успокоен относно състоянието на апетита му, старшината се отпусна на стола и отпи голяма глътка бира. Самият той както винаги закусваше силно подлютена шкембе чорба, полята с две зелени ЗАГОРКИ и както сам казваше: "двадесет и две години такава диета хич,
ама хич не ми е навредила, мама му стара!".
Хранеха се на ъгловата маса до прозореца, отвъд който - зад замъглените от дъжда стъкла, угнетено се сивееше морето - разлюляно и само - в очакване на слънце и издути платна. Останалите трима пансионери закусваха шумно три маси по-нататък, скришом замеряйки се с хлебни топчета, заливайки се в смях при всяко по-точно попадение. След два-три вели опита от тяхна страна да завържат разговор с него (плюс една отхвърлена покана за дискотека), Дани ги бе зачеркнал окончателно от плановете си за почивката. Не че всъщност наистина имаше някакви планове. И тримата бяха просто пъпчиви следпубертети в униформа, чието основно занимание бе да говорят на висок глас за коли - които бащите и, а не те притежаваха, за жени - макар и да бе очевидно, че до един са все още девственни, и за пари - които явно се канеха да изкарат от някъде си с милионите още на третия ден от излизането си от казармата. Въобще, животът отвън очевидно бе замрял в почтително очакване на тяхното уволнение, а ЖИВОТ за тях бе цигара МАРЛБОРО в черно МБВ с три руси гаджета в багажника, но как точно щеше да стане тази работа, никому не бе особенно ясно. Чакаха ги тежки дни след казармата и Дани въобще не им завиждаше.
Режеше замислено неначенатата си втора палачинка с ножа на малки триъгълни парченца, когато гласът на старшината го изтръгна от унеса му:
- Не си гладен май.
Дани вдигна разфокусиран поглед към него.
- Не ядеш, не излизаш, дори кафето си май вариш в стаята. Шести ден откак си тук , а не си си показал носа от тая барака.- старшината замислено го изгледа - Май ти си единственният, който се нуждае от лечение тук.
Дани криво се усмихна:
- Е...
- Няма "е"! - тропна с лъжицата по масата старшината (оставяйки мазно петно на иначе чистата каркрана покривка) - Знам защо си тук, боец, ама тъй не става тая работа. Тъй де ! Станалото станало - ти нали си ни жив и здрав. Слушай сега аз да ти кажа - направил си единственото правилно нещо в случая - що му е било на оня да си тика гагата между шамарите, а? Кажи ми ти? Кой е правият?
Дани сви рамене, оставяйки ножа успоредно на вилицата върху бялата салфетка.
- Нямаш вина, ти казвам. Знам ги аз тия работи - двайсет години служба по поделенията имам. Тъй е било правилно. Изпълнил си си дълга. Точка! - той почти заплашително го изгледа, мустаците му бяха щръкнали от възмущение.
- Прав сте...- измънка Дани, после го погледна в очите - Ама това няма нищо общо с усамотението ми, чичо Пешо. Просто... просто никого не познавам в града, това е. Пък и времето е едно...
- Ааа, на ония тримата там временцето хич не им пречи. - посочи с възлест палец старшината, давайки ясно да се разбере, че такива на него не му минават - Няма кво да ми ги разправяш тия на мене, ами си изяждай вкусната палачинка и да те запозная аз с един човек. - той изглеждаше внезапно осенен от някаква идея. Ухили се и му смигна - Откак те видях съм си го наумил аз туй, ама май точно сега му е момента... Ще видим след туй ще продължаваш ли да се криеш. Брей, как не се сетих по-рано!
- Човек ли? Какъв човек?- примирено запита Дани, предчувствайки, че добронамереността на мъжа отсреща ще се окаже много по-трудна за отхвърляне, отколкото купонджийските напъни на ония тримата от другата маса.
- Дъщеря ми, бе, дъщеря ми! - плесна го по рамото старшината и отново намигна - Страшно момиченце имам, да знаеш! Хубавица!
Кой знае каква кобила е "дъщеричката", мислеше си с досада Дани, докато крачеше по-късно под дъжда редом с бъбрещия безспир старшина надолу по пустата главна улица към киното. Чичо Пешо наистина беше добър човек, но той съвсем ясно можеше да си я представи тази негова дъщеря. Във въображението си виждаше ниското, трътлесто момиче с кравешки поглед във влажните очи, безжизнена коса, оформена в пародия на някоя модна прическа и с вечните разговори за мода, кино, Том Круз, Тейк Дет и Боби Михайлов. Тя най-вероятно учеше нейде из горните класове в най-близкия град - достатъчно голям, за да има гимназия в него, и по цял ден мечтаеше да стане госпожица Голямата Работа, когато щеше да се измъкне оттук, да си намери мъж, приличащ най-малко на Камен Воденичаров, две коли в гаража и три кучета - порода пекинез... Навярно мечтаеше да стане моден дизайнер. Или телевизионен говорител. Или фолкзвезда като любимата Глория. Или модел на "Визаж". А щеше да си остане цял живот на село, за да обслужва туристите, да се ожени за някой трътлест чичко, да му народи куп трътлести деца, с които да живеят в грозна триетажна къща - лете препълнена с потни, шумни и нагли софиянци, а зиме пуста и студена като гроб.
Господи, каза си Дани, внимателно заобикаляйки една широка локва пред автогарата, давай по-бързо да приключваме с това.
Беше се унесъл в нерадостни мисли, когато старшината го побутна по рамото и посочи надясно. Пресичаха малкия площад пред киното - "Зараза", пишеше на залепения на остъклената врата плакат - "В главната роля Дъстин Хофман, на 9 и 10.04, от 21:00 часа". Тук тясната, стръмна улица се разливаше в сравнително просторен плочник; вдясно се издигаше помпозната сграда на новата поща, вляво - отвъд затворената извън сезона механа и пусто открито кафене, иззад ъгъла на киното надничаше тесният фургон, където доскоро се извършваха пощенските услуги. Дъждът бзше просмукал малката градинка пред фургона, голите клони на дърветата унило потракваха в такт с вятъра, наоколо не се виждаха хора. Точно отсреща, в ниското, бе работещият само през лятото снек-бар на брега, с надвесена над зазимените рибарски лодки тераса, със спуснати кепенци и прибрани маси, а отвъд се полюшваше морето - сиво и неспокойно, със забързани плитки вълни - дъждът сякаш го притискаше със студени пръсти надолу; облаците бяха легнали ниско над водата. Вълноломът се простираше към хоризонта - черен и гол, като обвинителен пръст; навързаните вместо буфери по краищата му стари автомобилни гуми лъщяха от влагата. Наоколо пронизително пищяха чайки, но Дани не видя ни една. Той зиморничаво потръпна.
- Ей сегичка ще се постоплиш, боец. - жизнерадостно възкликна старшината, сякаш мустаците му не бяха провиснали унило надолу , напоени с дъждовна вода, а крачолите на униформения му панталон не бяха потъмнели поне с три тона на кафявото от локвите - Давай след мен и горе главата!
Следвайки го по пътечката между голите цветни лехи, Дани послушно влезе след него в дневен бар "Юка"- смътно си спомняше заведението от летуването си тук: обилно осветено, с мека мебел и много мрамор, с приятна лятна градина през сезона - беше го запомнил предимно с хубавите сервитьорки и плодовите шейкове, в които тайно си наливаха водка от скритото в найлонова чанта шише. Бяха се снимали с приятелката си тук -на една от външните маси, току под разлистената юка, дала име на барчето: той - ухилен и потен в бежовокафявата си риза и бермуди, леко брадясал и с проблясващи под слънчевите лъчи обеци на ушите, тя - заканваща се нещо на обектива (Дани вече бе забравил за какво), полуусмихната, полуядосана, русата и коса паднала разпиляна от двете страни на почернялото и от слънцето, миловидно лице, гърдите и предизвикателно издуващи дантеленото боди. Бяха скъсали два месеца след това, току преди да го приберат в казармата, Бог знае защо.
- Сядай!- свойски заповяда старшината и зашляпа с мокрите си обувки по мрамора към барплота,
където две момичета в тесни джинси, бели копринени ризки и кожени елечета, ги гледаха с очакване.
Дани се отпусна на единия фотьойл до витрината9 постави цигарите си на масата. Запали цигара, оглеждайки без интерес момичетата. Чудно