автор: kamo

На "...онази дълга тъмна нощ в душата ми, когато сякаш винаги е три часът сутринта."
Ф. С. Фитцджералд

Нищо не е чак толкова сложно, колкото изглежда. Когато тази сутрин пресичах булеварда, се спънах и почти паднах по очи, а минаващото в този момент такси ме обля с обилна струя дъждовна вода. Наближаваше Коледа и това си беше.
Залитайки, аз се разпсувах в разгара на поредния си махмурлук, под леещия се от небето декемврийски дъжд, от който коледната окраса по улиците беше придобила меко казано жалък вид. Валеше вече пети ден - напоително, монотонно и безнадеждно, като в калпав викториански роман, но не тази бе причината за отвратителното ми настроение. През пръските кална дъждовна вода, която таксито щедро бе изляло отгоре ми, за миг я бях зърнал през стъклото: хладна, съсредоточено взряна напред, седнала с прибрани колене до шофьора, косите и стегнати в конска опашка. Очевидно бързаше. Не ме видя.
Загледах се за миг в размитите от дъжда задни светлини на колата, когато тя намали ход на светофара и зави наляво - в посока Златни Пясъци, после се върнах в квартирата и смених под-гизналите си дрехи с нови.
Страхотна Коледа се очертаваше, няма що!
Ето, валеше противно вече от дни и то разбира се- дъжд. Като че бяхме в разгара на мусонния сезон някъде в Сомалия, а не на връх проклетата Коледа тук, в България... Чудех се как, по дяволите, щеше да се домъкне Дядо Мраз с шейната в тази кална киша, в този забързан, трещящ град на обезумели коли и стотици строежи- Варна. Не му завиждах.
От друга страна, въпреки че на пръв поглед въобще не изглеждаше така - животът ми беше в пълен колапс. И в личен план, и в професионален, и във всякакъв. Бях сигурен, че дори и да се отбиех в съседната кръчма и да си поръчах капучино, щяха да ми сервират шкембе чорба с много чесън. Здравата го бях закъсал.
Отново пресякох булеварда- този път безпрепятствено - и се вмъкнах в кварталната кръчма. Изгарях за една бира и то бърза.
Кръчмата беше полупразна в този ранен час - както винаги. Обичайната клиентела от бивши, настоящи и бъдещи студенти от отсрещния Икономически Университет, както и редовната странна пасмина от редовни пиячи, изглежда още спеше в самотните си легла някъде в пазвата на студения град, така че вътре като никога беше тихо. Само в ъгъла самотна влюбена двойка висеше над чашите си с капучино, а до вратата - както винаги преди учебен час - кротко пиеше първата си сутрешна водка един от преподавателите в Университета, смучейки след всяка глътка провисналите си мустаци с чувственни устни. Приличаше на скучаещ морж, изхвърлен от живота на самотен скалист бряг сред нищото - и той като мен, ранобуден пътник за никъде без ориентир.
Облегнах се на бара и запалих цигара - първата за днес. Беше гадна. Жадно я засмуках. Чувствах се подпухнал, блед и неспокоен и най-вероятно точно така си и изглеждах. Барманът се приближи със смешната си карирана риза и свойски ми се ухили:
- Здрасти. Тежка нощ, а ?
- Аха.
- Карай! И моята не беше лека.
- Дай една бира.
- Ааа... - той разпери ръце- Да си ги нямаме такива. Обед е.
- Какъв обед? Няма дванадесет. Дай една бира.
- Значи водка.- заключи барманът.

- Бира.- настоях.
- Голяма или малка?
Въздъхнах. Барманът беше готин човек, стига по всяко време на денонощието да си склонен да поглъщаш твърд алкохол и то в промишлени количества. Беше с двадесетина години по-възрастен от мен (сиреч - някъде в края на 40-те) и носеше подобна на моята брадичка - тип "катинар", а иззад очилата с метални рамки сините му очи интелигентно проблясваха, но за да оцелееш в алкохолната му джунгла, която със снизходителна обич наричаше "гаража", трябваше да си запознат с правилата. Иначе винаги имаше опасност, поръчаш ли си кафе, да ти сервират бира, а поискаш ли бира, да пиеш в крайна сметка един хубав коняк,
- Малка... - въздъхнах примирено и приготвих пари за голяма.
Очертаваше се тежък ден.
Барманът с удоволствие ми наля голяма водка, смигна ми и се върна при мръсните чаши в умивалника. Отидох и седнах на най-отдалечената маса в ъгъла, откъдето виждах и бара, и вратата - не че се надявах на нещо, просто за всеки случай. Отвъд стъклото дъждът продължаваше монотонно да се лее по тихата улица на гърба на Университета. От време на време самотна кола прелетяваше по платното, разплисквайки локвите в широко ветрило от бръскащи капчици след себе си, но поне за в момента бях на сухо.
Отпих, потръпвайки, първата за деня глътка и се замислих... Къде ли отиваше? И то толкова рано? С такси, а?... Нямах представа и това ме тровеше дори по-зле и от водката, която сякаш прегаряше огнена пътека в стомаха ми, който още се гърчеше в затихващите спазми на снощния махмурлук. Цигарата ми бе догоряла. Пуснах я в отворената паст на пепелника и запалих нова. Беше дори по-лоша от първата.
Даа, рекох си, утре е Коледа, а аз отново съм в дупка. Страхотно! Бях се поддал на поредната си алкохолна депресия и колкото по-навътре и по-надолу потъвах, толкова по-добре се чувствах... Или - по-зле? Майната му, на кого му пукаше?! Опивах се от мъките си, получавах оргазъм от терзанията си, бях готов да се разридая от умиление при вида на посърналите си очи в огледалото. И всичко това- защо? За какво, по дяволите?! Не бях наясно със себе си. Чувствах, че нещо ми се изплъзва, че нещо си отива завинаги, че отново ми се губи Смисъла на нещата... но не можех да направя нищо. Нищичко! Колкото повече мислех, толкова по-размито и блудкаво ми се виждаше всичко. Виждах, о, виждах, че погубвам нещо от себе си, ала всичко вече бе отишло прекалено далеч... всичко се повтаряше и нищо не бе същото, а и макар и да изглеждаше точно обратното - най-малко аз бях човекът, от когото зависеше каквото и да било...
Минаваше два и вече бях на третата водка, когато вратата се отвори и - подгизнал като селски каруцар, вътре се вмъкна Мини, брат и: ухилен, както винаги; дънките му - провиснали на задника; дългата му до кръста коса лъщеше от дъжда. Видя ме и дойде при мен.
- Здрасти! Сам ли си?
- Сядай.
Седна, оставяйки мокрото яке до себе си. Погледнах го и потръпнах. И в най-големите студове имаше идиотския навик да се мъкне само по една фанелка с отворена яка и къси ръкави, която баща му му беше донесъл от чужбина. И днес не правеше изключение. Аз самият върху тениската си носех поло и кожено сако, и пак ми беше студено. Що за метаболизъм имаше тоя?
- Що за метаболизъм имаш ти?- промърморих тъпо.
Той се ухили още по-широко и тръсна коса.(Подозирах, че за сияйната му усмивка немалка роля играят и снощните десетина водки, които навярно бе обърнал в поредния рок клуб). Тупна ме по рамото така, че пепелта от цигарата ми, вместо в пепелника, падна върху новите ми дънки.
Отърсих се.
-Честито! - рече той и отново ме тупна, после се поразкърши . Не беше лошо момче, но имах чувството, че покрай новото гадже на сестра си (този път - културист), си беше наумил да стане по-як, отколкото му подхождаше. Разбирах го донякъде - и аз съм бил на седемнадесет, по дяволите, но при мисълта, че под леглото си в общежитието редом с празните бутилки бира държи и две петкилограмови гири, ме напушваше смях. А бе едва първокурсник. Лошо.
- Честито!- повтори той и аз се присвих. Не ме удари.
Поотпуснах се и запалих нова цигара. Махнах към бара:
- Какво ще пиеш?

- Водка!- жизнерадостно отвърна Мини и отвори пакета царевични пръчици, който неизменно мъкнеше със себе си - най-често към три сутринта, когато се прибираше пиян отнякъде.
- Две водки.- поръчах и барманът се отдалечи с дяволити пламъчета в очите. От три години държеше тази кръчма и работите отдавна вече му бяха ясни.
- Наздраве.- казах, когато водките дойдоха и двамата отпихме.
Мини остави чашата си върху масата и отново рече:
- Честито, бе човек! Кога ще черпиш?
- Хей! А това според теб какво е? Помен?
- Да бе! - той се ухили- Наздраве!
Пихме пак. Така, както бе тръгнало, срядата май по нищо нямаше да се различава от вторника. Както и от четвъртъка, петъка, съботата, неделята и понеделника. А и от последните десетина години от живота ми. Бях на двадесет и осем.
Миналата седмица, след близо тригодишно ходене по мъките, най-сетне от печат бе излязъл романът ми. Първият. В десетхиляден тираж. Казваше се "Дълга, тъмна нощ" и в него се разказваше за една провинциална рок група, която ненадейно стига до върха... А после разбира се идват деградацията, предателството, дрогата, покварата, смъртта... Въобще, обичайната боза, но аз бях писал тази книга със сърцето си - обичах я; плачех, когато героите ми плачеха; влюбвах се, когато те се влюбваха... бях вложил голяма част от себе си в нея, по някакъв си свой начин тя разказваше и моята история, и така нататък, и така нататък... Освен майка ми, бившата ми приятелка и неколцина познати| надали някой щеше да я прочете. Тъжно ми беше. Обаче пък, от друга страна, нали вече бях писател, ха-ха...
- Хей, писателят!- обади се насмешливо барманът иззад тезгяха. Беше прочел преди време един мой странен разказ за сексуалните ми кошмари в списание "Егоист" и оттогава изглежда не ме одобряваше много - Още по едно?
- Давай! - каза Мини и великодушно махна- Той черпи.
Е, черпех. Имаше защо. Бях издал първата си книга. Работех (както си бях мечтал по времето, когато също бях барман) в един от водещите варненски ежедневници, в една радиостанция, а също така и към две от водещите столични музикални списания с многохиляден тираж... по-голям от този на книгата ми. Освен това любовта на живота ми току що бе прелетяла, мамка и, с едно такси нанякъде, където мен ме нямаше, пък и нали утре беше Коледа. Защо да не почерпя? А?
Следващото, което помня, бе блъсканицата в средата на някакъв рок клуб. Познати, полупознати и напълно непознати лица - потни, трескави, възбудени лица, потопени в екстаза на нощта. В двата метални кафеза високо горе под задимения таван, две попрецъфтели девственици в кожено бельо вяло вият клъощави снаги в такт с музиката, прожекторите дълбаят безизразните им лица. Далеч напред смътно различавам силуетите на пичовете от рок групата - не мога да разпозная кои са, но знам какво свирят. Хендрикс. В ръката си държа чаша. Отпивам предпазливо. Водка. Отпивам пак. Някой ми подава цигара. Отпред дългокосо момиче с тесни дънки, прилепва задника си към корема ми и сладостно се търка в мен, следвайки музиката. Усмихва ми се похотливо през рамо... Похотлив ли изглеждам? Едва ли. Може би ще я изчукам по някое време, а може би не . Кой знае? Горкото - то не знае, че вътре в мен отдавна вече няма нищо, което да си заслужава търкането... През тълпата се провира пъпчив трътльо с идиотско червено кожухче, подплатено с бяла кожа и още по-идиотска червена шапка с пискюл на главата. Крещи нещо си и размахва малко сребърно звънче като побъркан. Има бяла брада, на гърба си е помъкнал... Какво е това? Раница?... Сак?... Чувал?!... Изглежда тъпо. Кой ги пуска тук такива, бе! Ало? Хей, чува ли ме някой? Момичето продължава да се отърква в мен. Повдига ми се (май все пак няма да я чукам)... Някой ми се усмихва. Някой ме ръга с лакът в гърба. Някой ми тика нова цигара в ръката. Някой ми налива водка. Отпивам от чашата. Пропадам...
-... чак дотам?
Стреснах се и спрях насред пътя, олюлявайки се.
Къде съм? По дяволите! С кого?
Тя се спря до мен на крайбрежната алея (как ли бях попаднал тук с нея?!). Лицето и бе мрачно като небето над нас. Ръмеше противен дъжд; морето се гърчеше в кобалтовосиво, настръхнало като ноктите и, когато мрази. Стори ми се, че е денем.
Опитах се да погледна с бялото на очите си към маникюра и (тя стоеше насред алеята; на фона на морето крехката и фигура сякаш жадуваше ласка; както винаги бе обгърнала раменете си с ръце; трепереше). Та опитах се да я погледна с бялото на очите си... или с червеното. Господи, кой знае как ли изглеждах!
- Как изглеждам?- запитах глухо. Не познах гласа си.
- Отвратително!
- Не мога да повярвам. - опитах с шега. Не се получи.
Закрачихме. Тя - отчуждена, настръхнала, на косъм да се разплаче. Аз - гузен, влюбен и
глупав, както обикновенно,
- Попитах те... - рече най-сетне тя и в металните нотки в гласа и нямаше много никел - Как успя да се докараш дотам?
Подсмихнах се. Не знаех. Вече дори не болеше. Реших да опитам друга тактика:
- А ти? Какво правеше в шибаното такси тази сутрин? А? При фитнес инструктора си ли ходи?
Тя внезапно спря и извърна блесналите си от ярост очи към мен. Имаше наистина хубави очи. Бяхме стигнали до средата на мостика - там, през отдавна отминалото лято пиехме леденостудена пенлива бира под тентата, гледахме морето и се държахме за ръце - мислехме че ще е завинаги. Сега бе Коледа и бе студено. По дяволите, дори не валеше сняг! Валеше дъжд и бе студено, и противно, и болеше, а аз... аз все още бях луд по нея. Господи!
Внезапно реших да и подаря коледния подарък, който през всичките тези дни носех във вътрешния джоб на коженото си сако, по-близо до сърцето... каквото и да казваше тя за проклетите сапунени мелодрами. Реших, че това е просветление.
Тя тропна с крак и мостика изкънтя като клепало.
Измъкнах пръстена, скрит на топло в шепата ми. Погледнах я. Постарах се да излъчвам обич на гъсти-гъсти талази, като миризмата на чесън в италианска кухня. Постарах се здравата,
- Глупак!- почти проплака тя- Проклет глупак! Това не е твоя работа! Не е вече! А и кой си ти, за да ми задаваш въпроси? А? Кой?!... Глупак!
Продължавах да се усмихвам. Знаех че е глупаво, но си я обичах. .. Пък и още бях още пиян - трудно контролирах лицевите си мускули, затова се и усмихвах. Пръстенът пулсираше като жив в шепата ми. Реше сребърен. Голям труд хвърлих, докато го открия точно такъв, какъвто го исках. Бяха три сребърни халки, споени една за друга (за всяка си имах СПЕЦИАЛНО име), а на средната беше изгравиран разцъфнал гербер. Страхотен пръстен!
- Отричаш ли?- все пак рекох хитро, старателно избягвайки фъфлещите нотки в гласа си- Видях те, скъпа. Тази сутрин. В гадното такси. Дори ме изпръска...
Тя се разплака. Разплака се тихо, почти недоловимо - под ситните пръски на дъжда едва си личеше, но се разплака. Гримът се разтече в трогателни спирали по лицето и, в очите и се появи болка. Трудно ми беше да го повярвам, но тя НАИСТИНА, се разплака. Едва сега видях доколко бе подгизнала от дъжда; трепереше, обхванала с ръце крехките си рамене; дънките и бяха потъмнели от вода... но все пак сълзите и ясно се различаваха от дъждовните капки, Може би по-топли. Може би по-искренни.
- Не беше тази сутрин...- промълви горчиво тя, устните и потръпнаха - Беше преди три дни... Коледа отдавна отмина, глупако. Отдавна, отдавна отмина...
Взрях се в нея. Не разбирах. Опасявах се само да не би устата ми да е отворена в дъжда, затова стиснах зъби. Вътре нещо грозно изскърца. Усетих вкус на кръв.
- Обичам те...- прошепнах най-сетне.
Тя яростно поклати глава.
- Обичам те.- настоях.
- Не ти вярвам... Не, не ти вярвам.
- Обичам те!- опитах се да я заплаша. Не помогна много - Какво? Какво да направя, за да ти докажа? Кажи ми- какво?
Тя се вгледа безжизнено в мътната вода, която глухо се блъскаше в подпорите, понесла боклуци, перушина и мръсна пяна. Изсмя се. В гласа и нямаше много смях.
- Скочи. Скочи от моста!
Погледнах я. Не се шегуваше. Не ми вярваше, кучката! А и на мен ми се видя напълно в реда на нещата. Защо не? Огледах се...
Декември. Вали. Сигурно имаше -5 С. Страхотно!
- Обичам те, бебче...- напомних и, за да не забравя и с две-три леки танцови стъпки, на които не вярвах, че съм способен след подобна нощ (или нощи), се отблъснах от ръба и скочих с краката надолу в мръсносивата, ледена вода.
В първия миг оглушах. Сърцето ми като че спря, после затътна в глухо стакато в ушите ми; прескочи два-три такта, отново заби и изплувах. Трудно ми беше: навсякъде бе дяволски тъмно. Къде бе горе, къде бе долу?... Един Господ знаеше. Стиснах пръстена с гербера в ръка и се оставих водата да ме издигне.
Когато най-сетне изскочих на повърхността - пръхтящ и проклинащ като селски каруцар, първото нещо, което почувствах, беше студа. СТУД! Майчице, почувствах се като пържола във фризер! Моментално изтрезнях. Не ми стана по-весело. Дънките се усукваха подло около краката ми, шпицарките ми се напълниха с вода, сакото адски тежеше, а пръстенът с гербера в свитата ми в юмрук ръка ми пречеше да плувам. Щях да умра!
После я видях на моста - крещеше беззвучно (сега вече - не толкова студена, забелязах със задоволство) - и се сетих, че обичам. Аз обичах! Ухилих се, от което устата ми се напълни със солена вода. Изплюх я и отново се ухилих. Този път успях. Заплувах тежко към брега (кроул, брус, кроул - демонстрирах и ВСИЧКИТЕ СИ ТЕХНИКИ), тананикайки си през зъби в гъргорещата вода "Обичай ме нежно" на Елвис, С бялото (червеното, ха-ха) на очите си я следях, доколкото можех, как подтичва на високите си черни обувки успоредно с мен, крещейки, като се мъчех в същото време да не потъна. Беше адски трудно, мамка му! Адски труд ми струваше да се задържа на повърхността... Но аз си плувах в леденостудената вода, тананиках си фалшиво през зъби и хвърлях по някой белтък към мостика. Защо не? Току що бях издал първия си роман, беше Коледа, по дяволите (е, почти), и обичах! Във всеки случай, изглеждаше ми като достатъчно добра причина да доживееш до двадесет и девет. Въпреки всичко.
Все пак стигнах до плиткото и треперещите ми крака стъпиха на дъното. На студения пясък, там където се спускаше ранния декемврийски здрач, се бе събрала малка, но компактна групичка от зяпачи. Стори ми се, че устата на всеки един от тях е широко отворена. Закрачих тежко към брега през люшкащата се, бързо потъмняваща вода, която сякаш не желаеше да ме изпусне от хлъзгавата си прегръдка. И тя не ми вярваше, мамка и! Не ми вярваше, че искам ДА ИЗПЛУВАМ. Никой вече не ми вярваше.
Дотътрих се до прибоя. Вълните лениво заливаха ботушите ми. Чувствах се пречистен, приятно отпуснат, изтрезнял. Дори вече не ми беше студено. Нищо не ми беше. Отгоре чайките ми крещяха нещо неразбираемо. Здрачът се сгъсти. Зяпачите внимателно се отдръпнаха встрани.
- Дайте ми една цигара.- изграчих в изумените им, така обикновенни лица.
Едно момиче плахо пристъпи и ми подаде пакета си и запалена клечка кибрит. Погледнах. Евтин пакет. Господи! Избърсах пръсти в къдриците и, запалих цигарата и жадно смукнах дима.
Тя скочи от мостика и непохватно дотича през мокрия пясък. Дъждът сребрееше в косите и. Дишаше тежко,
- Защо?...Защо...го...направи, глупако? Защо...го...направи? ТА АЗ ТИ ВЯРВАХ!!!
Не я погледнах. Разтворих посинялата си длан и се взрях в кроткото сияние на пръстена с гербера, уютно полегнал в средата и. Дочувах тежкото и дишане, усещах топлината на тялото и... о, как ми се искаше да я прегърна! Исках да полегна на мокрия пясък, да положа глава в скута и, и да ридая, и да ридая, и да ридая, чак докато не...
... ала вместо това просто се опитах да си представя изпълнения с копнеж звън на коледните
камбанки и не можах; огледах се да видя някоя самотна елха по брега и не видях; пожелах си милион неща от Дядо Мраз и той не ми ги даде; помъчих се да си втълпя, че все още е Коледа, че стават чудеса - има време, все още не е късно... и не се получи.
Така че се насилих да се усмихна с премръзналите си без ласки устни, хвърлих пръстена високо-високо нагоре в обсипаното със студени звезди небе и проследих с поглед полета на гер-бера, чак докато не го закри от очите ми хвърлилото се алчно след него ято гладни чайки.
После се обърнах и закрачих тежко през спускащата се дълга, тъмна декемврийска нощ, оставяйки в пясъка дълбоките следи от стъпките си.
Може би някой, някога щеше да ги последва.
Може би..