Слънцето залязваше. Обичах да седя на все още топлия пясък, да слушам песента на вълните и да гледам как постепенно денят си отива. Чудех се, както се чудех а всичко в ежедневието си - хубаво ли е или не чак толкова? И всъщност защо харесвам залеза, след като не обичам нощта? И наистина ли не обичам нощта.
А какво е обичта и може ли да се изпитва такава към неодушевени елементи( неодушевени, според общоприетите схващания, разбира се...)
Потънала в налудничавите си, неясни никому, както си мислех тогава въпроси, близо до мен, безшумно, бе седнала красива жена. Не можех да определя възрастта й. Всъщност, по-скоро бих казала, че е момиче, но очите й и тъмните кръгове под тях ме караха да мисля, че подобна силно отличаваща се тъга, би могъл да носи само възрастен човек. Толкова много мъка не се чете в очите на децата и на младите хора...мислех си наивно.
Жената (момичето) с неопределимата възраст, се взираше в мен и като че ли се колебаеше дали да ми се усмихне. Като че ли не й беше лесно да се усмихне, по-скоро.
- Ако искаш ела до мен - казах аз. Ще гледаме слънцето, докато се скрие съвсем.
Тя не отговори, но стана и с колебливи движения бавно се приближи. Изглежда нямаше намерение да седне.
- Какво ти е? - попитах я.
- Аз......аз няма ли да преча тук...
- Как! - възроптах. - Ни най- малко. Седни, ще ми бъде приятно.
Наистина знаех, че ще се почувствам добре, ако от време на време имах до себе си някого, с когото да споделям странните си настроения, да опитам да му обясня как се чувствам в почти всеки един миг. Не само, когато тъгата от носталгията по умиращия ден сковава съзнанието ми, а постоянно. Сякаш целият ми живот, всеки ден от мен е една несподелена носталгия, един умиращ етюд, един залязващ театър...
Обърнах се към нея. Тя събличаше плътната си връхна дреха. Постла я върху вече изстиващия пясък. Тромаво и несигурно се настани и въздъхна тежко, сякаш с облекчение. Все още упорито мълчеше. Сметнах, че може би ще е добре, ако започна да бръщолевя разни общи приказки, да се опитам да я развеселя. Да я накарам да се отпусне и да проговори...защото ми се искаше да узная какво я мъчи така жестоко и ако има начин, да се опитам да я утеша, да помогна някак, дори с някоя от моите налудничави сентенции.
Тъкмо се канех да започна с една глуповата случка от преди няколко дни, когато, както си седях на кея един наперен плажен гларус, насъбрал около себе си дузина глуповати млади госпожици, обясняваше как след броени минути те ще станат свидетели на неговия прословут скок от 10 метра с тройно превъртане и как в момента на изпълнението на "прословутия скок" всички присъстващи успяха да разгледат задните и останалите, преди това прикрити, части на гларуса, защото банските му гащета, които бяха пристегнати с връвчица по последна мода, се бяха развързали и изхлузили от снажното му тяло, още докато изпълняваше първото превъртане от салтото си. Глуповатите госпожички се кикотеха звучно и дразнещо, а аз предположих, че просто е било неизбежно след толкова много надуване и перчене гащетата на гларуса да останат здрави.
Та тъкмо се канех да започна с веселата случка, когато момичето едва чуто промълви:
- Загубих моята баба. Не знаех какво е да загубиш толкова скъп човек. Не знаех колко огромна мъка може да скове сърцето ти. Не знаех, че всичко за което съм страдала до този момент, е несравнимо леко с това което ме разкъсва в момента. Глупава смърт, глупав живот! Толкова дълго се измъчвах, борейки се да открия отговори на въпросите без отговор, които таях в себе си. Лутах се между смачкващата ме реалност и безбрежните си мечти. Толкова години отминаха, толкова дълго търсих себе си в суматохата, наречена живот, че наскоро реших, че е по-добре да усмиря душата си. Казах си, време е да започнеш на чисто, да направиш равносметка и да продължиш, защото каквото и да се е случило, ти си толкова силна, носиш толкова красота в себе си... Използвай силата си, използвай чистота на душата си. Възползвай се от факта, че мръсотията около теб не е успяла да те омерзи, да те превърне в смачкана вегетираща единица, като милионите заобикалящи те, единици. Не ги ненавиждай, те просто са били прекалено слаби, не са съумели да запазят себе си, продали са душите си, за да си спечелят спокойствието да вегетират, необезпокоявани от вътрешни гласове, пречещи на пълноценната доживотна фотосинтеза.
Изричайки почти на един дъх всичко това тя спря, за да вземе глътка въздух. Приведе глава над коленете си. Сви се като едно пораснало пашкулче и единственото, което долавях беше учестеното й дишане. Знаех, че ще бъде излишно да се опитвам да я успокоявам. Знаех, че ще иска да продължи своята изповед и, че в този момент е най-добре да бъда тиха като тревата.
Здрачаваше се. След по-малко от час щеше да бъде съвсем тъмно. Мислех си, че искам да я попитам какво изпитва към тъмнината. Дали я ненавижда така жестоко както аз. Но също така мислех, че знам отговора. Чувствах я близка, усещах стрданието и огорчението й да текат във вените ми, да се сливат с моите, не особено различни чувства към живота, смъртта и вегетиращите единици.
Въпреки, че омразната тъмница настъпваше, приятното плискане на топлите вълни някак успяваше да разсее тягостното чувство в мен.
Момичето надигна глава. Като че се беше успокоило, поне привидно.
- Моята баба ме отгледа - промълви тя и отнесеният й поглед се зарея някъде в хоризонта. - Имах най-безгрижното и синьо детство. Може би всяко порастнало дете твърди същото за своето детство, но знаеш ли, струва ми се, че повечето забравят, че някога са били деца. Детсвото се превръща в безвъзвратно отминало бреме. Бреме, защото е мъчително да си спомняш за това, което никога няма да имаш отново. Хората предпочитат да забравят, да не бъдат излишно тормозени от спомени. Понякога спомените са убийствено мъчителни, нали знаеш? Разумно вегетиращите единици никога не биха се оставили да бъдат подлъгани от нещо толкова незначително, като един детски спомен. Защото те знаят, някъде дълбоко в окованото си същество, че той - споменът би могъл изведнъж да срине из основи, градената с години атмосфера на безразличие към безполезното минало.
Има разни четива, сигурно си попадала на тях, в които помъдрели вегетиращи единици дават съвети на не толкова опитни в изкуството, такива. Често срещана сентенция е : Ако искате да бъдете щастливи (защото обикновено заглавията на тези четива са нещо подобно на "Изкуството да бъдем щастливи", " Как да се преборим с недостатъците си", Изкуството да владеш себе си и останалите" и т.н. ) опитайте се да забравите за миналото си, то само би могло да попречи на целите ви, като затрупва съзнанието ви с безполезни емоции. Недейте да отдавате голямо значение дори на бъдещето. Безполезните мечти също ви отклоняват от същинската цел. Нужно е да живете в настоящето. Да преодолявате с необходимата рутина проблемите на ежедневието и така пътят към възвишените ви амбиции ще бъде изминат леко и безболезнено.
Вегетиращите единици много обичат да слушат и четат подобни мъдри уроци за живота. Да откриват себе си, да се адаптират към стадото и да вървят по пътя си...безболезнено.
Разбираш ли, по дяволите! Опитват се да ни обяснят колко прекрасен е живота на конете с капаци. Колко лесно би било, ако просто гледаш пред себе си и в краката си, не се отклоняваш наляво и надясно и не хабиш очите и копитата си излишно.
Може би смяташ, че съм прекалено суров съдник, че идеята на изтърканите сентенции е друга. Може да греша, а може да съм се превърнала в черната овца на стадото, въпреки че дори не се чувствам част от стадото. Може би не останалите живеят живота си в блянове за възвишени дела, а самата аз притежавам тази болна амбиция. Може би до такава степен съм свикнала със страданието, че то вече ми доставя удоволствие, някакъв вид мазохистично удоволствие. Може би просто съм решила да се боря с целия свят, защото не съм достатъчно силна да продължа напред.
Знаеш ли, понякога усещам за много кратко, много несигурно...но усещам къде е истината. Виждам я, съзирам я нейде в дълбините на мъгливото си подсъзнание. В тези малки, красиви, истински мигове изпитвам непреодолимото желание да успокоя душата си, да се опитам да се примиря с непроменливо-повтарящите се събития...да ги приема като даденост, като част от живота. Защото колкото грозен и омерзен да ми се струва този живот, той е единствен! Друг такъв няма да имам. И в кратките мигове на проясняващата се облачност в мислите ми, успявам да доловя тази обреченост и дори не я виждам толкова отвратителна, колкото е в действителност. Ако можех да свържа мозайката, ако можех да сваля бремето от душата и съзнанието си...
Ох, превърнах ли се в досада? - тя се опита да се усмихне. - Доста се отклоних от темата. Исках да ти разкажа за моята баба и за детството си, а се оплетох в апокалиптичните си монолози! Прости, че стоварих върху теб цялата тази душевна помия! Благодаря ти, че все още си тук...
- Ще остана толкова дълго, колкото искаш. Нито миг повече или по-малко. След това, ако пожелаеш ще изчезна така внезапно, както ти се появи. Ще се изпаря като дим и ще отнеса със себе си твоето страдание, с надеждата, че мога да те освободя от него...
Погледна ме топло, с благодарност и продължи:
- Спомням си как веднъж зверски пияна дразнех дебелия си, добър котарак, който ме обичаше ужасно много. А аз обичах да пийвам от алкохола на родителите си, сама, необезпокоявана от ничие присъствие. Котето, прекалено изнервено от тормоза, на който го подлагах, пусна острите си нокти и одра лицето ми със жално мяукане. Сякаш искаше да каже: Защо си лоша, защо ме мъчиш, аз толкова те обичам. Винаги се сгушвам в краката ти и ти говоря на своя език и те топля...защо се държиш така с мен, защо ме караш да те наранявам...
Аклохолът, който течеше във вените ми не позволи на болката да се разрастне особено и аз продължавах да тормозя горкото животинче. Не се случи нищо впоследствие. Няма нищо забележително и в това, което ти разказах. След години, обаче, започнах да се замислям дали не съм била прекалено брутална, дали не съм прекалила с ласките си, със садистичните си ласки. Никой не ми беше казал кои граници са допустими. Мислех, че всичко ми е напълно позволено, защото съм малка, беззащитна, без много разум и имам правото да върша злодеянията си безнаказано. Да - злодеяния, защото всяко едно мое леко отклонение от нормалния ритъм на живот се превръщаше в безумно деяние, в злодеяние.
Моята баба ме е спасявала след отвратителни, многократни пиянски запои със пропаднали типове от пропадналото ми обкръжение. Нищо не можеше да спре безумния ми порив за различен живот. Смятах, че пиянството и леките наркотици ми помагат да намеря себе си...смятах, че тези хора са истинските хора, че това са тези, които не се преструват, които живеят така, както пожелаят и че това е хубаво, различно, естествено...
Не исках ( от началото на съзнателния си живот, до ден днешен) да спра! Не исках, не искам и сега да съм част от тълпата, от единството, което ми се струва така фалшиво. Мразех тълпата, мразя я и сега, исках, искам да се отделя, да отлетя. Но не исках да умирам, никога не съм желаела това. Да, рязах си вените толкова много пъти, но не исках да умирам! Желанието ми отново беше да направя нещо различно, исках да се откъсна от смазващото ежедневие, исках да запазя малкото красиви мигове, които помнех. Никой никога не ми помогна...защото никога не пожелах да споделя с близките си болката...Носих в себе си адската мъка през всички тези адски години. Молех се за милост. Молех се да премина малко по-леко през това, което ме очаква. Защото аз знаех, какво е пред мен, виждах пътя си.. Разбираш ли, усещах мизерията, усещах гадостта да нахлуват в тялото ми...И не можех да предприема нищо, за да предотвратя нашествието. Живеех с безрасъдната вяра, че някой някъде ще се погрижи за мен, че не съм сама, че имам избор, че това не е началото на края. Опитвах се да се боря със слабостите си. Но те бяха като бездънна пропаст, нямаше път нагоре, нямаше измъкване. Нямаше начална и изходна точка. Представите ми за добро и зло съвсем се размиха. Не успявах да определя границата, а всъщност граница нямаше. Изстрадах с цялото си същество поетия риск - да бъда различна...
Но знаеш ли, това което ме успокоява е, че всъщност аз оцелях. Борих се със зъби и нокти, исках да излея кръвта си, исках нови сили. Исках да се освободя от всичко, което ме държеше и се опитваше да ме принуди да пусна корени. Да устоя силна и непоклатима като дърво в гората, като растение сред безбройните други - вкочанени и неподвижни, вегетиращи форми на съществуване.
Аз се преботих! Аз съм това, което може би исках да бъда. Чувствам се далеч от тълпата, опитвам се да скъсам и последните си връзки с нея. Тя - тази подкупваща измамница, желаеше да ме погълне, да ми се хареса, да ми покаже хилядите преимущества, който носи, да ме откъсне от красивата ми, рееща се душа, да я прогони надалеч и да се стовари върху мен с цялата неизбежност, която носи в себе си.
Аз я победих....
Нали си представяш какво ми е коствала тази победа... Нали можеш да съзреш поне за миг, огромната болка, която открих в търсене на себе си. Предполагам, че страданието трябваше да ме сломи, да ме накара да рухна, да се предам, да се отдам на спокойствието и примамващото еднообразие, което е така безболезнено и неангажиращо. Аз не позволих. Не позволих да отрежат крилете ми, не пожелах да забравя красотата на мечтите си.
Питаш ме дали има нещо, за което съжалявам? Отговорът ми е, че съжалението е убийствено. Подтиква те към доста грешни решения. Особено самосъжалението, което обсебва всеки нерв на тялото ти, всеки ефирен полет на душата. Съжалението отново е придобито, не е даденост. Съжаляваме, защото така е съдено. Съжаляваме за грешките си, съжаляваме за загубата на любимите си хора, съжаляваме за хилядите неосъществени блянове. Не остава много място за размисъл, когато съжалението скове съзнанието ти.
Ще отговоря на въпроса ти така - Да, съжалявам! Съжалявам себе си за това, че не мога да помогна. За това, че не мога да отворя очите на хората. За това, че моята душа лети съвсем сама в безкрая, с единствената надежда да попадне на още няколко откъснали се от земята и зареяли се из необятната истиност, птици. Да, птици, защото и тя е такава, нейните криле порят въздуха, тя е силна, несломима, неповторима и съвсем сама. Изгубена, но горда...
В редките случаи, в които успявам да изтръгна от себе си огромния запас от несподелени с никому, разкъсващи ме истини, тогава се чувствам силна и величествена. Да, величествена, но не поради суета или други, подобни усещания, а от щастие, че съм открила човешко същество, което е също толкова чисто и неопетнено, незасегнато от апатията и еднообразието; същество, което би могло да слуша с часове за това, което никой друг не е открил, за красотата, която не се вижда, но която се усеща толкова силно, толкова обсебващо, че изчезва всичко друго, всичко маловажно.
Питаш ме дали не съм полудяла? Ще отговоря, че не знам какво е лудостта. Но да, като че ли съм луда, луда и щастлива, поради лудостта си. Но това е моята обреченост, която аз ще пазя като диманат, защото това е моето щастие и моето наказание - заслужените, спечелените. Лудостта ми дава дава сили, крепи ме, спасява ме от самосъжалението. Благодаря й! Без нея нямаше да съществувам.
Благодаря на цветята и на птиците. Благодаря им за най-зелената поляна, изпъстрена с най-уханните цветя, огряна от най-топлото слънце, искрящо на най-синия небосколон. Разбита от тази красота заспивам дълбоко, унасяща се от песента на най-волните същества.
Знаеш ли колко силно желая да вдъхна от аромата на безкрая, да знам и да вярвам, че безкрай съществува, че ние сме безкрайно тук и безкрайно там, безкрайно вечни, намерили себе си, разкъсали оковите на самосъжалението. Просто душа и тяло, завинаги заедно, завинаги едно...