автор: Krasi7

Вече цяла седмица ме гони дискомфорт. Постоянно безпокойство,
неориентираност и празнота. Цял свят ми е черен и виновен. И ми пречи.
Не мога да спя нормално, а в малкото часове, когато успявам да го направя винаги се озовавам в пустиня. Сахара. И после в каменната Хамада.
И снощи така. Пак се озовах в пустинята. И вървя, както всяка нощ. Пясъци, пясъц, пясъци и...... Оооо, какво е това?! Не може да бъде! Кокиче?! Малко, бяло кокиче насред пясъците.
- Ей, какво правиш тук ?- едва успях да продумам.
- Май се изгубих. - отговори ми то, но не личеше да е много притеснено.
- А от къде си?
- Ами от едно място където има зима, пролет, лято, есен и всичко е шарено и красиво.
- И?
- Какво и? Нали ти казах, изгубих се, но ще се върна скоро там.
- Как ще се върнеш? Да ти помогна, мога да те занеса обратно.
- И как ще ме занесеш?
- Ами как. Ще те взема и ще те нося.
- Значи ще трябва да ме откъснеш.
- Да.
- Не става. Ако ме откъснеш ще умра.
- Тогава? Никога няма да....
- Никога? Не ме устройва! Много е далече във времето това никога. Върви си по пътя! Аз ще се справя. Обещавам!
И си тръгнах, всъщност се събудих. Беше просветляло вече. Облякох се и тръгнах на работа. И точно пред входа, до алеята съзрях.......бялото кокиче. Стоеше си. Онемях. Същото беше. Спомних си и думите му: "Върви си по пътя! Аз ще се оправя. Обещавам!"
И ми просветна. Сахара е пясъчна, Хамада е каменна, но какво пречи това на едно бяло кокиче! Наведох се, погалих го и го попитах:
- Бяло кокиче, ти защо не спиш?
- Чакам те, искам да ти кажа нещо.
- И какво ще ми кажеш?
- Виж, живота и неговите несправедливости, и проблеми са като вятъра - пречи, или не пречи, не можем да го спрем.
- Тогава?
- Тогава?! Тогава просто си тръгваме от пустинята. Щом не ни харесва. Това е!
Да! Обърнах се, прибрах се на топло в леглото о този пут не сънувах Сахара. Просто си спах.