автор: hoodoo

В квартала, в който живея, няма особено много красиви неща. Даже са много малко. До степен, че често се чудя дали не съм ослепял за красотата. В квартала ми обаче живее един малък Моцарт.
Той всъщност обича да обикаля света, така ми се струва, и да раздава изкуството си на ценители. Но шест месеца от годината се скрива от суетата и потъва напълно в музиката си. Наистина, кой би се сетил, че по това време живее в квартал на бедняци и престъпници? Ако не обичах да спя на отворен прозорец, никога не бих чул вълшебните звуци, които издава малкото му пиано. Толкова тихо свири той. Слушам го със затворени очи, защото не можеш да съзерцаваш един Моцарт в квартал, който е прекалено грозен. Почти съм сигурен, че и той свири със затворени очи. Понякога заспивам и тогава сънувам хубави неща, и знам в съня си, че той продължава да свири. Така е защото, когато се будя от кошмар, той вече е спрял да свири.
Нотите му са подредени на непознат език, на който говорят нереално красиви мъже и жени. Така ми се струва, в унес някъде зад клепачите. Не разбирам този език, само си представям. Като врабче чуло песента на славея…
Малкият Моцарт живее някъде под мен, а това значи на първия или на втория етаж. Чудя се защо ли му е необходимо да се скрие от света и да се затвори съвсем сам. Може би не го разбират, както не са разбрали истинския Моцарт. Може би моят Моцарт трябва да отиде в столицата на Бохемия, където Моцарт е триумфирал.
Една вечер слязох да го послушам отблизо. Когато се приближих, тихата музика спря.
Не трябваше да пристъпям още, защото от върбата уплашено излетя малка сива птичка…
Уви, тази нощ щях да сънувам кошмар.