автор: nikol4o

Повиках три блуждаещи души
в нощта, в която сатаната плака.
Не знам коя най-първа се реши
да бъде сянка в сянката на мрака.

Безмълвен беше, хладен силует,
но чувах аз провлачения глас:
Пиши, нали си живият поет,
пиши и после разкажи за нас.

Бях влюбен като никой друг, но бях
и от Отело по-голям ревнивец;
с мечти попара нощем си дробях,
а денем ме наричаха щастливец.

За лош мой час в леглото си веднъж
видях жена си гола-голеничка,
под нея легнал беше този мъж,
той - клада, тя на кола - еретичка.

Такава сила откъде, не знам,
но зная, че на себе си не бях;
оставих си ги проснати пак там,
след туй оставих себе си до тях.

- Как лъжеш, безтелесни стар глупак!
Очите ти са криво огледало.
И как видя във оня плътен мрак,
че грях пълзял е в тялото ми бяло?

- Ти, никаквице, вече да мълчиш!
Нахалост те обичах тъй проклета.
Не те прие и адът, да гориш.
Без пристан, виж, душата ти все крета.

Такива ми ти работи в нощта.
И тук и там - човешка низост стене.
И отвратен, аз изгасих свещта,
разбрах - не става медиум от мене.