автор: starec

В небето беше сватбен ден, неделя.
Сам бог отсече като мъдър кум:
За младите - от облаци постеля,
за всички други - по рахат локум.

От слънчев къс бе булчината рокля,
съзвездие преплетоха в колан -
очите на жениха да се стоплят.
От многото единствен той избран.

Засвириха с тръбите херувими
и всички белодрехи бяха там...
Любов, любов, ти нямаш друго име,
дори и аз, телесният, го знам.

Бе облачно за месец още после
и свикнали сърцата да тревожим,
дърдорехме уплашени и злостни.
А облаците бяха просто ложе.

Но щом оставим тук телата стари
и щом с душите вечни полетим,
дано отново сватбен час удари
и всеки там да срещне пак любим!