автор: harmony

Аз съм мъничка. И в това голямо легло почти се губя. Забравям си приказката. Нали всеки си има своя приказка. Пък аз, когато съм с температура, я забравям. И с хрема когато съм, също. Но не се притеснявам много. Нали някой я е замислил. И трябва да й знае поне началото. Останалото ще го навържа. Аз обикновено съм внимателна, но днес й загубих нишката. Омота се в едно объркано кълбо прежда. А днес, да си призная, кашлям и нямам много сили да се занимавам с нея.
Имам си свой начин за измисляне. С лявата ръка. В детската градина ме бият през пръстите, щом ме видят, но аз не се отказвам. Ето, това ченгелче малко ме затруднява, но аз го рисувам много внимателно. Повтарям го, докато стане красиво. Особено важно за мен е онова главно "Р", буквичката на мама, което е голяма мъчнотия, но ми носи такава ведрина, щом разбера, че съм успяла. А то се разбира лесно. Веднага, щом започне да ухае на червени рози, с тъмно зелени листенца. Боят през пръстите, то е все едно да те убоде някое от нежно розовите им бодилчета. Нищо работа, като люспите от чушки, които трябваше да изям с компота.
Нищо, че всички ме гледат странно, когато пиша с лявата ръка. Някак чуждо. Не по правилата. Аз сигурно съм се родила със свои някакви. И на моята приказка. Може да им е трудна за разбиране, щом не искат дори да я чуят. Аз пък и на никого не я разказвам. Мъчно ми е понякога, обаче и това не показвам. Защото започват да ме гледат още по- странно. Не могат да си представят да плача. Сигурно е много тежко да приемеш, че някой не е щастлив и може да плаче. Не ги виня. Вместо това, уча техните приказки. За да ми е по- лесно да ги разбирам. Понякога това много обърква моята, защото аз, както се досещате, измислям с лявата ръка. Но знам някакси, че и те са част от приказката ми. С тях става по- цветна и някак по- моя. И като че ли, започва да ми звънти.
Имам си трима братя, сега вече са двама, защото единият си написа цялата приказка и сега е някъде на небето. Вярвам, че ще има още много свои приказки, за да разбере докрай написаното. Пък и ние също. Досега не бях много внимателна към приказките на близките си, понеже така и така са наблизо, но си обещах да се поправя. Защото писането им понякога е много трудна и болезнена работа. Като тази, на батко. И на човек му трябва помощ понякога. На всеки му трябва. Понякога и на мен. Но аз съм едно момиче. Момчетата са цяла сюрия. А аз не съм от отбора. Сама съм си отбор.
А съм мъничка. И понякога, като сега, искам да ми разкажат моята приказка, да не ми се налага сама да я измислям. Помолих един Вълшебник. И той обеща. Е, вярно, обеща да ми напише приказка и може да не е точно моята, но съм сигурна, че ще е вълшебна.
Само за едно те моля, Вълшебнико, нека е топла приказка. За да оздравея по- бързо.