автор: kamo

Написах си старателно редакционната статия.
После написах още две.
Проследих как минават през редактора, коректорката, машинописката и дежурния секретар-страньор.
След което, с чувството на добре изпълнен дълг, без да се обадя на шефа, навлякох якето си, напуснах редакцията на вестника и поех към самотната си квартира.

Минаваше 7 часа вечерта.
Време за едно питие в кръчмата на Тони.
За студена вечеря от полуфабрикат, измъкната от хладилника.
За някой и друг тъп филм по кабеларките.
И за поредната самотна вечер в живота ми.
Легнах си някъде към полунощ.
Утре рано ме чакаше някакво интервю и трябваше да поспя.

Събуди ме звънецът на входната врата.
Измучах и погледнах електронния часовник до леглото.
7:45 часът сутринта.
Мамка му!
Обърнах се на другата страна и се опитах да заспя отново.
Отвън, пред вратата, някой очевидно се облегна на звънеца и остана дълго така, заслушан със задоволство в протяжните му трели.
Измъкнах се изпод завивките ругаейки и се затътрих през хола, така както си бях по боксерките и стария потник.
Днес поне не бях махмурлия.
Отворих вратата без особено желание.
Просто си знаех, че отвън не ме чака нещо приятно.
Оказах се прав.
На вратата стърчаха две ченгета.
Яки.
И в униформа.
Униформата им включваше предимно зловещи атрибути като пищови, палки, белезници, електрошокове и зли професионални погледи.
Твърди копелета, брей!
- Да?- измучах сънено.
- Ти ли си ОНЯ журналист?
- Журналист съм, да.
- Ама ОНЯ, нали?
- Бе, де да знам. Какво става?
- Трябваш ни за една работа.
- Нищо не съм направил.
- Трябваш му на ШЕФА!
- За какво?
- Тук ние задаваме въпросите.
Еба си клишето. Вдигнах рамене и отворих по-широко вратата:
- Еми, влизайте тогава. Трябва да си облека нещо. Нали няма да ме водите гол през целия шибан град...

Шефът на полицията беше масивен пич. Квадратна глава, квадратна челюст, квадратно тяло, дори очилата му с диоптър бяха квадратни. Добре се вписваше в рамката на отворения прозорец зад гърба му.
- Нещо за пиене?- запита тежко той.
- Радвам се, че питате.- рекох - Едно водка с лимон.
Сервираха ми я за две секунди.
Шефът пиеше само кафе.
Железен пич, честно.
- За какво става дума?-наруших мълчанието аз, като запалих цигара, без дори да поискам разрешение.
Шефът обаче също запали цигара.
Беше скъпа.
- ТВОЯТ шеф ми дължи една услуга...- лаконично изръмжа той.
- И какво общо имам аз?- запитах.
- ТИ ще си услугата.
- Аз?!
- Ъхъ...
Настъпи неловко мълчание.
Размърдах се нервно на стола.
Отпих от водката.
Беше започнала да ми нагарча.
- И какво трябва да направя?
- Ще ти обясня.
- Да?
- В града върлува сериен убиец.
- Знам. Нали съм криминален репор...
- Знам те какъв си.- прекъсна ме шефът - Знам откъде си, кой си, с кого спиш и какво пиеш. Знам майка ти и баща ти, знам че нямаш котка, знам и последното ти гадже. Кътните ти зъби знам.
- Ама...
- Без "ама"! Ще слушаш. После ще питаш.
- Е, добре...
- Добре е! Така... Значи имаме си цял-целеничък сериен убиец. Не изоставаме от Ню Йорк или от Москва. 7 трупа за 6 седмици. Истинска крава-рекордьорка. Само дето вместо мляко, ръси кръв.
- И какво общо имам аз? Нали си пиша...
- Не е достатъчно!
- Ама на мен това ми е работата...
- Вече имаш нова работа!
- ...?!
- Не ми се пули като регулировчик на кръстовище! Почваш временно работа при нас. Шефът ти ще ти даде платен отпуск за известно време. От днес ставаш полицейски медиум. Вместо впоследствие да описваш "подвизите" на убиеца, съгласно опита си ще гадаеш следващото убийство и следващата жертва.
- Ама аз...
- Няма "ама аз"! Ще получиш тлъста заплата и премия за всяка възстановка. Паралелно с това ще ти тече и заплатата във вестиника... Е?
Свих рамене. Какво да правя. Поредната идиотска набутвация в краткия ми професионален живот. Напомних си, когато всичко тук приключи, да го изкарам през носа на шефа. На моя шеф. Не на този. Този беше прекалено корав за мен.
- Добре.- рекох - Става. Приемам. Къде ми е офисът?

И се започна.
Този път нямах работа с мутра, митнически шеф, клошар, напудрена кукла или нещо подобно.
Този път дебнех ИСТИНСКИ СЕРИЕН УБИЕЦ!
Мамка му!
Седях си в офиса в дъното на коридора в полицейското управление и си блъсках главата какво да правя. Времето минаваше, а на мен не ми идваше и помен от прозрение за следващото убийство. Слава Богу, засега и серийният убиец кротуваше, така че ВСЕ ОЩЕ не бях се издънил.
На петия ден от началото на новата ми работа телефонът на бюрото неочаквано извъня. Гледах го втрещено около минута. Никой никога не ми беше звънял досега тук. Вдигнах слушалката.
- Ало?
- Здрасти.- рече някакъв безплътен глас отсреща.
- Е, здрасти.
- Как е?
- Кое?
- Новата работа.
- О! Ааа... Ами... Добре е, благодаря... Кой се обажда?
- Познай.
- Мама?
- Не.
- Дядо Коледа?
- Не.
- Някой от данъчното?
- Не, не.
- Серийният убиец, хахаха?
- Точно така.
- ............................!??!!?!!
- Защо млъкна?
- Ъъъ...
- Не си много словоохотлив за журналист.
- Често ми го казват...
- Май не си много в час, а?
- И това ми го казват често...
- Супер! Точно такъв ли ми набутаха на мен?!
- Еми, да...
- Уф... Слушай сега - искаш ли да изкараш малко мангизи?
Че кой не иска...
- Трябва да напишеш тогава една статийка.
- За кво?
- За следващото убийство, бе дървар!
- Ъхъ...
- Не ми ъхъкай ами слушай внимателно...
И аз заслушах.

"ОСМОТО УБИЙСТВО НА МЕСТНИЯТ СЕРИЕН УБИЕЦ ЩЕ СЕ СЛУЧИ УТРЕ"

Това прогърмях от първа страница на вестника и всички електронни медии, радиостанции и телевизии в страната препредадоха сензационната "новина". В статията пишеше още:
"Жертвата ще бъде 22-годишната сервитьорка в "Макдоналдс" Т.С. Убиецът ще я причака утре вечер около 21 часа след работа на паркинга в заведението. Докато Т.С. отключва колата си (стар "Фолксваген Пасат"), той ще се промъкне зад нея и ще я упои с парчал, напоен с хлороформ, който ще притисне до устата и носа и. После ще я натовари в багажника и ще отпраши в неизвестна посока. Тялото на Т.С. ще бъде намерено от полицейски кучета на 4 различни места край езерото до града. Главата и - в една изоставена рибарска лодка, тялото - под моста, краката - в кофата за смет на пазача, а ръцете - край една кучешка колиба... оглозгани..."
И т.н., и т.н. Просто чудесно!
Полицията направо полудя. Колегите от медиите - и те. За роднините да не говорим. Поставиха побъркалата се от страх мнима жертва под засилена полицейска охрана. Патрулна кола неотлъчно я следваше от дома и до работа и обратно. Не я оставяха нито за миг сама. Това продължи три дни.
На четвъртия на всички им омръзна.
Започнаха да ми се подиграват.
Шефът на полицията ме гледаше изпод вежди и сумтеше.
Оставиха я без охрана - явно всичко беше плод на моята болна фантазия, пък и беше скъпо.
На следващия ден убиецът нанесе удара си.
Всичко останало (като изключим датата) си беше точно както го бях описал.
Потърсиха я първо край езерото и я намериха... На всичките четири места...
Шумът, който последва, беше невероятен.
Напираха да ме интервюират.
Родителите искаха да ме линчуват.
Шефът обаче беше доволен.
- Как позна бе копеле?!- тупна ме по рамото той.
- Ами... Професионалист съм...- отроних скромно.
- Браво! Ето ти премията.
И ми връчи един приятно издут плик.
Прибрах го във вътрешния джоб на сакото и се затътрих към стаичката си в дъното на коридора.
Зачаках.

Следващото обаждане дойде след 4 дни.
- Ало?
- Здрасти, мой човек.
- Ъъъ... здравей...
- Позна ли ме?
- Разбира се.
- Брей, брей, брей! Да ти се неначуди човек. Явно започваш да вдяваш лека-полека.
- Да...
- Слушай сега... Записваш ли?...
Заслушах се.
И записах.

"СЕРИЙНИЯТ УБИЕЦ УДРЯ ОТНОВО!"

Това беше новото ми заглавие. Гордеех се с него. Този път жертвата беше един 46-годишен автомонтьор. Убиецът обаче предвидливо не ми беше дал датата, истинското му име, нито работното му място, нито адреса. Изглежда не искаше пак да се бави заради истерията на полиция и роднини. Иначе обаче доста точно ми беше описал как ще накълца жертвата с три ножа и брадва, след като предварително и разпори корема и смаже пръстите на ръцете и краката и със собственото и менгеме в гаража.
Медиите и ченгетата сега бяха по-предпазливи.
Все пак веднъж вече леко ги бях подхлъзнал.
Е, сега не ги подхлъзнах.
Два дни след публикуването на сензационната ми статия, намериха 46-годишният автомонтьор П.К. разпорен в собствения му гараж... Това беше служебният гараж на полицията... Намираше се на 50 метра от участъка... И колата на шефа беше там...
Представете си!

Така продължи още известно време. Жертвите нарастнаха от 7 на цели 12! И всеки път улучвах със статиите си в десятката. Шефът на полицията обаче започна леко да се дразни. Все пак ме беше наел като полицейски медиум, за да може да предотврати следващото убийство и да пипне убиеца, а не за да се превръщам в медийна сензация. Прокуратурата напираше да ме разследва заради подробната информация по убийствата, с която неизменно разполагах. Колегите намекваха, че съм мошеник. Родителите на жертвите вопиеха смъртта ми. Градът беше настръхнал в нездраво очакване на поредната ми сензационна статия.
Ставаше напечено.
И ето един ден - 6 месеца след началото - дойде поредното обаждане.
- Омръзна ми...- рече серийният убиец в слушалката.
- Кое?
- Цялата дандания.
- Ама нали ти я искаше?
- Вече не.
- И какво правим тогава?
- Спокойно още един път и край.
- Оставяш ме безработен?
- Нали си имаш и друга работа?
- Да, ама...
- Млъкни и слушай!
Млъкнах.
Заслушах се.
Звучеше кофти като всеки път... дори и още повече.
- Този път ще използвам ковашки чук.- предупреди ме убиецът.
- И?
- Ще го причакам пред входа на полицията за по-интересно.
- Брей!
- Да. Когато се покаже, ще го прасна по главата. Три пъти.
- Ужас!
- Не много силно обаче, за да не ми умре още там.
- Аха.
- После ще го вържа с прозрачно тиксо, за да не мърда.
- Да?
- Мятам го по стар народен обичай в багажника на собствената му кола и отпрашвам към вилната местност над града.
- Добър избор.
- Мерси... Там ще го завържа за стол в една предварително подготвена дъсчена барака недалеч от панорамния път към курортите.
- Аха.
- Гледал ли си "Глутница кучета" на Тарантино?
- Аха.
- Значи помниш сцената, в която Майкъл Медсън мъчи ченгето на фона на едно страхотно парче от саунтрака - "Stick in the middle with you"?
- Е как?
- Ще я възпроизведа едно към едно. Фен съм, знаеш. Намерил съм си и касетката.
- Браво!
- Ще го завържа за стола, пускам парчето и вадя бръснача.
- Бръснач?!
- Как иначе? После сядам в скута му и му отрязвам дясното ухо.
- Еба си!
- Точно така. След което ще го залея с една туба бензин и ще му драсна клечката.
- Ти си железен, пич!
- Знам, знам...
- И кой е той в крайна сметка.
- Хм... Известен е... Журналист... На 36 години... Живее сам на квартира... Няма гадже, кола, котка, нито изсъхнала хортензия в стара ваза... Работи като медиум при ченгетата и като крими репортер в местния вестник... Инициалите му са К.П....

Това е то.
Поредният идиотски край на поредната ми идиотска паралелна "кариера".
Само че този път краят изглеждаше ОКОНЧАТЕЛЕН.
И не беше HAPPY END.
Аз обаче бях професионалист.
Написах си статията.
След което си взех хонорара от полицията и заплатата от вестника, пуснах си безсрочен неплатен отпуск и хнанах първия самолет за Бахрейн.
И моето търпение си има граници, все пак...


Камен Петров
Варна, януари 2006