автор: aragon

Идва момент, когато всичко свършва. Всичко е свършено.
Света си е наред, посоките са на мястото си, все още има всичко нужно за да го има всичко, от което всички се нуждаят. Само един, някой от всички онези, които не се групират в общества от двама, няма родина там където другите хора намират такава, не смесват себе си с целокупното настроение или не намират зависимост в лицето на живота, та, един такъв се намерил прелъстен от идеята за мимолетието на настоящите моменти, изтляващи невидимо в историята. Оттам започнало свършването на "всичко". Всичко е рима на Тричко. Всичко е възможно, както и Тричко е способен на какво ли не. Дори да се отплесне…
На този един му харесвало да се събуди в някоя януарска, февруарска, мартенска, априлска, юнска, юлска, августовска, септемврийска, октомврийска, ноемврийска или декемврийска сутрин, по ваш избор( умишлено пропуснал май, тъй като през май все му се случвало да не е в настроение да се буди) и дали заради събуждането и съпътстващите го мисли, или поради някаква друга причина не става ясно, на него му харесвало и още нещо: да започва тази сутрин сякаш е първата в живота му и да завършва деня сякаш е последния, но не само в неговия живот. Ефектът бил алегорично неочакван: денят минавал празен, в бездействие и най-често в тоалетната. Какви са връзките между душевния климат и усещането за съдбовност, до колко предопределеността задейства парализиране на всичките ни сетива спрямо неповторимото, са малък отрязък от неясните въпроси които последвали ефекта, не е ясно и кога точно се изпълва с предназначение идеята, че Моментът е навсякъде около нас в своите три проявления: всеощенеслучил се, вмоментаслучващ се и вечеслучил се, и как той ще стане част от нас в една от тези форми, но никога и в трите; защо към всяко новородено няма обяснителна бележка кои моменти са за предпочитане: изживените чисто физиологически или онези, които миришеха на нещо нечовешко, но оттам оставаха и неразбрани, имаха своята мистичност, но пък хвърляха толкова дебела сянка на парадоксалност, че човек се объркваше…
Как така ще си нароча някой ден за последен, ще вложа размисъл как да прекарам този ден неповторимо, ще хвана всеки съществен момент и ще умаля размерите на балансиран и стойностен живот до мащаба на нищо и никакъв ден, ще забраня на тялото си "човещинка" и "анатомия" и ще се настроя на "съзнание", и след всичко това денят още е възможно да минава празен, в бездействие, и както се досещате в тоалетната? Как идеята за съдбовен ден, как намерението да напълниш 24 часа с чувства, усещания и живот, могат да се разлеят и отпадат с пърхащата лекота на не-знам-кое, как става така, че този един пренебрегва своите последни възможности и въпреки нарочената необратимост не се превръща в перифраза на копнежа по гледки, вкусове, впечатления?
Отговорът: върнете се в началото на текста, прочетете го още веднъж като мислено след всяка изписана дума "един", добавете съществителното "сапун".
Да, само един сапун не би хукнал да живее, ако знаеше, че ще умре.