"Бум, бум, бум" бумтеше главата ми. Отворих очи и се опитах да различа нещо в тъмнината на стаята. Първото нещо което забелязах беше УинАМПа на компютъра ми, който продължаваше да стърже 5-те часа песни на Енигма. Станах, погледнах часовника си и се забързах към вратата. Смъкнах резето, завъртях ключа, който беше натъпкан в патрона до неузнаваемост, докато чух две отчетливи изщраквания - признак за добре свършената работа, отворих първата врата и отключих втората, също заключена два пъти... Все пак в несигурен квартал живея..
Историята ми е съвсем проста и кратка (за разлика от историята в очакванията ви...) Случи се така, че останах сам за една седмица с един не-малък апартамент... и както се очаква от мен в подобни случаи се отдадох на потопените си в меланхолия мисли.
Къде щях да ходя тази вечер? Едва ли имаше значение... Важното беше да няма хора наоколо, защото социопатичният звяр, които представлявах в тези моменти, не позволяваше на съзнанието ми да избухне пред публика. Същият този звяр, който ме хвърли извън уютната квартира след като тревата и алкохола ми свършиха. Е,.. явно вече нямаше как да остана на едно място... Когато бях трезвен, колкото и да съсредоточавах насълзените си очи върху изгорелият контакт просто не се получаваше онзи прекрасен унес.
Вървях бързо, свит на топка по заснежения тротоар. От време на време намествах бялото шалче, което мама ми оплете, за да не хвана простуда и продължавах да пъпля по бялата земя.
- Еееейй сладууур - чух от лявата си страна, но не дадох шанс на Булевардната Дама да ме докопа.
- Ееейй сладууууур - в главата ме удари силното чувство "дежаву". Погледнах напред и нервите ми не издържаха... Те бяха няколко, скупчени пред мен и явно отказваха да ми направят път. Устремих се към тях с явната идея да мина през стената от тела, но в последният момент те се разпръснаха и една ме хвана за ръката.
- Мамка му - оставих я с отворена уста - защо всичките ми обяснявате как ще ми духате, а никоя не каза любезно "Дребен, ела да ти сготвя мусака" - пусна ръката ми като опарена и се дръпна назад, а аз използвах моментното и объркване да се измъкна.
Стоях тихо пред вратата на магазина и се чудех как да вляза вътре. Гледах стъклото с онзи празен поглед на умиление, които използвам когато искам да засиля нещо стъклено към панелната стена. Там нямаше надпис "Дръпни", "Бутни" или "При авария счупи стъклото". Отново бях изправен пред дилема... Вратите бяха две, дръжките на тях също бяха две. Хванах със злоба едната дръжка и започнах ожесточено да дърпам.. Негативният ми стил вероятно вече ви е насочил към резултата - вратата не се отвори... Хванах съседната дръжка и заблъсках още по-ожесточено... Вратата, в която миг преди това бях вложил цялата си позитивна енергия със скърцане се отвори... навътре... Пристъпих и пред мен се разкри един съвършено нов и светъл свят. Милиони тубички и бурканчета бяха подредени педантично в огромното помещение. Погледнах касиерката умолително. Дадох всичко от себе си в погледа ми да се прочете "Хляб?", но пет минути по-късно разбрах, че усилията ми са напразни, затова престанах да се "зверя", както казваше учителката ми по природознание в четвърти клас и зададох въпроса си. Стомахът ми ме водеше към дъното на магазина, на където между другото ме беше насочила и продавачката. Нямаше как да сдържа усмивката си, когато накрая намерих тестените изделия. Без да се замислям взех един пакет готови банички и един хляб "Добруджа", завъртях се и... установих че съм се загубил..
Обикалях кротко магазина и разглеждах разните рафтове и рафтчета, когато усетих студеният поглед на продавачката върху себе си. Обърнах се надясно и я видях... стоеше там, пред гишето, със скръстени ръце и ме гледаше укорително. "Хмм" - направих се на заинтересован аз и вдигнах от най-долния рафт едно бурканче лютеница, като в същото време си мислех "Мамка му... Забелязаха ме... Сега ще трябва да купя нещо и от тук". Грабнах един изпречил ми се на пътя сос на "Дерони" и с изпъчени гърди се засилих към касата.
Пристъпвах потиснат и гледах снега, който не спираше да се сипе на парцали. Беше рано сутринта. Хлапетата тръгваха към училище. "Гадни депресаторчета... Родени в този град... Сигурно идея си нямате аз през какво съм минал за да стигна до тук... Дано оценявате това, което имате". Не можех да съсредоточа мислите си. Подхлъзнах се и това спря потокът ядни мисли, който беше тръгнал през главата ми. Запях първото нещо, което ми дойде на акъла. Просто не можех да се спра... Песента не беше кой знае какво, но беше една то любимите ми... И така докато погледа ми се спря на едно момиче с права черна коса. За да доведем комедията докрай тя ме погледна... Изпратих и дружелюбна усмивка и продължих да пея... "... той не спира да говори бързо... Разказва колко близък е с мен и как бавно лудостта умира..." Готическата сладурана обаче явно не успя да разбере какво исках да и кажа (сега като се замисля... и аз нямам идея какво съм искал да кажа).
Очите на контрольорката срещнаха моите. Сякаш разбираше кафявите ми влажни ириси... В погледа и се четеше съжаление и нещо като "Не си от тук, нали?". Въздъхнах тежко и продължих да гледам през заледения прозорец без да смея да го избърша с ръка. Точно когато бях започнал да се отпускам и дори реших да оставя торбичката с хляба, баничките и соса "Дерони" на свободната седалка до мен едно действие на шофьора ме остави с ръце във въздуха. Вместо да продължи по моят си път, проклетникът зави надясно и нагло продължи в неопределена посока. В съзнанието ми с яркочервени болд букви блестеше неонов надпис: "FUCK!!!". Станах от мястото си и застанах пред вратата в очакване на следващата спирка. Скочих ощастливен от бързото й пристигане и едва не се подхлъзнах. "Повече никакви автобуси" мислех докато сърдито вадех баничките от торбичката с хляб, банички и сос "Дерони". Ръцете ми трепереха. Студът беше непоносим. Яростно захапах една от баничките ми, мислейки си за топлата квартирка и всички одеала, с които щях да се завия когато се прибера. Пред премреженият ми поглед изплува продълговатата сянка на червено автобусче. С две протегнати напред ръце, в една от които торбичка с хляб и сос "Дерони", но без баничките, защото вече ги бях изял, и тотално забравил факта, че дадох последните си 50 стотинки за предния автобус аз тичам към "Чавдарчето". Мм да... По всички закони на Мърфи, както и в бълбукащите от негативизъм американски филми, вратата се затвори малко преди да успея да вляза... целият... Торбичката ми остана в автобуса, а аз с празни ръце се затичах след него. "Неееееее!!! Хлябът ми!!!"... Съзнателно и подсъзнателно ридаех. "Това получаваш, като се бъзикаш с нас" душите на избитите от мен голи охльови крещяха на спомените ми. Повлякох се след автобуса като пребит. Неописуема тъга ме обхвана. Вятърът сякаш стана още по-силен и студен. Премръзнал едва пристъпвах. Сълзите напираха в очите ми и заплашваха да направят страхотно шоу на минувачите, които кой знае от къде се бяха появили толкова рано... Надигнах леко глава и дъхът ми секна. Там до спирката, точно на две крачки от подлеза, през който трябваше да мина, лежеше моята торбичка с моят хляб и моят сос "Дерони", но без баничките, защото вече ги бях изял. Затичах се към тях. Вдигнах ги от земята. Поизтупах хляба от снега и го прегърнах. Да... Той си беше... Моето хлебче. Сълза се търколи по дясната ми буза. Значи все пак имаше добро на този свят... Докато се чудех как да прикрия сълзите на радост, които се сипеха от очите ми установих, че вече съм пред блока.
- Приятел, връзката ти е развързана. - подхвърли някакъв случаен минувач.
- Знам, знам.. - въздъхнах - ..искам в къщи.. - погледнах към джоба на якето си и започнах да го разкопчавам с премръзналите пръсти на дясната си ръка, докато вървях към входа.
- Влизай, влизай - усмихна ми се човека, който отвори вратата и я задържа докато се опитвах да разбера какво става.
- Мерс... - долната ми челюст се схвана точно когато се опитах да докарам що-годе истинска усмивка. Разтривайки с тъга "мястото" заизкачвах стъпалата към асансьора. "Това получаваш..", "Още малко.." Мислите ми бяха разхвърляни като студентско пране на терасата на малка кооперация в края на града.
Яростно затръшнах вратата зад себе си и я заключих два пъти. С мисъл за потресаващо-великолепната ми комшийка затворих по-нежно втората врата и я заключих също два пъти. Пуснах веригата и натъпках ключа в патрона... Все пак в несигурен квартал живея..
Когато дебелият чичко отдолу започне злобно да размахва секирата си и да прекършва уличната лампа, на чиито връх стоиш просто прегърни отчаяно колене и затвори очи.
на Нея
09.2.2004 г. 01:47:03
от Мъри Найдини