автор: starec

Не посягай към скритите мисли,
те са пагубен твой Рубикон.
Виж, живота /извикан на бис ли?/
ти предлага яйца и бекон.
И кафето е тъй ароматно,
обещава наслада и то.
За какво да се връщаш обратно?
Идва есен, а ти си листо.
Ще жълтееш без сокове живи
и ще литнеш към черна земя.
Скрити мисли, такива, ръждиви,
сякаш дъжд от уран заваля.

Дни, години... във времето драснат,
те са твоя незрим ореол.
Щом крила в раменете не раснат,
за какво ти е споменът гол?
Той ламята е скрита, брутална,
тази вечер дошла да краде...
Затова е в душата ти кално
и се питаш къде си, къде.

Но щом пролет в очите заслиза
и я видиш и в други очи,
облечи си най-новата риза.
А предишното сам омълчи.