автор: Fabiana

Сивотата на деня
ме отблъсква,
като восъчна кукла
топи ме. Мечтите -
пясъчни кули се сриват,
посипват косите ми,
заслепяват очите ми.
Сама съм. Пак съм сама.
Мълчанието на нощта
ме притиска. Самотата -
призрак невидим
проскубва душата ми.
Докога ще ходя
по ръба на пропастта
и незнайни сили
надолу ще ме теглят?
Вечно ли ще блъскам
по врати заключени
и ще ходя боса по снега,
за да търся теб?
Животът ми се ниже
ден подир ден,
без пролетен дъх,
без лунна пътека
и твоите блестящи очи
са много далеко.