автор: atinasa

Вече прехвърлих деветдесетте - твърде много живях.
Отдавна Нежеланата отне мъжът ми, почти от двайсет години. Но ето ме - аз продължавам да живея в нашта къща, построена с безброй надежди и лишения. Никога не я напуснах, защото усещам, че той е все още тук. Децата ни напуснаха спокойствието на Балкана и поеха по своя път - към града.
Днес е някакъв празник за семейството, но вече не помня какъв. С годините започнах да се радвам на оживлението в къщата, не на самите празници.
Остявихме след себе си поколение от три деца, отгледани с много любов. А днес посрещам третото поколение след нас - русо и къдрокосо немирно момиченце, което подскача край грохналата старица...По страните ми текват сълзи на умиление...
Навън е късна есен, облачно и малко тъжно. В къщи цари веселие...
Качих се в стаята си, за да не тормозя младежта със старостта си и поседнала на люлеещия се стол, усетих как ме обзема едно спокойствие. Не чух кога малката палавница е влязла в стаята, но усетих детския й поглед. Загледала се бях в прозореца, към ширнала се зелена, слънчева поляна, обсипана с ярки цветя и ето го и него - моя любим - ме чака от другата страна на потока, само трябва да го прескоча...
И една мъжка фигура влиза в стаята, усмихва се и казва:
-Хайде, мъниче, да оставим баба да си почине...
***********************
Защо се врекохме тогава"...докато смъртта ни раздели!"?