Лежа си сред блато амебно разлята,
леко преливам блажена снага.
Съвсем не ми пука каква е Земята -
всичко край мене е просто мъгла.
Да махна с ръка... току виж се разпадне?
Ама не ща да си правя труда!
Лежа си юнашки от пладне до пладне.
Хич не ми пречи на мене света!
Май нещо храница насам приближава,
вече усещам симптоми на глад.
Добре, ще я лапна - какво да я правя?!
Господ е рекъл: Да бъде обяд!
И не, че не плача за многото гладни,
не, че не нося ранима душа!
Аз даже си страдам от пладне до пладне
с пълен корем след обилна храна...
О! Аз съм свободна, сама си решавам
колко храна да погълна на ден!
Света го разбирам, дори одобрявам.
Дишам, лежа си и пълня корем!