автор: estela41

........Спирачките на колата яростно завиха и задницата се изви под ъгъл. Закова току пред жената. Отвтре изхвръкна русокоса дама с къса черна пола и се развика, опитвайки се да запази що-годе възпитан изказ на гнева си. Бабата се спря и се изви цялата сякаш със скърцане, промърмори нещо и заопипва отново с бастунчето си гърба на изтърканата зебра.

Жената спусна театрално ръце край стойното си тяло, се прибра обратно, оправи гънките на полата си и запали мотора.

- Да си седи вкъщи, като е с три крака вече, какво се е щурнала навън. Бродят като костенурки, пречат, моткат се... където да погледнеш: бабички!
- Мамо, стига си се ядосвала - протегна нежната си ръка чернокосо момиченце и тънки сребърни гривнички звъннаха в топлото купе на аудито.
- Ти знаеш ли какво можеше да стане, а? Да я събирам сега тая вкаменелост и да я карам разфасована в Пирогов. И после полиция, съд, обезщетения. Спомни си за чичо ти Асен...Дай ми цигарите!


- Нали ми обеща, че няма да пушиш в колата - погледът на момичето се спря с упрек и милост върху бръчката, която раздвои челото на младата жена, сякаш искаше да побере там всичките несполуки и ядове.
- Обещание? Да...За последен път, детето ми, моля те. Нали виждаш какъв е случаят. Карай се на оная баба там - жената погледна през прозореца и видя, че омразният силует крета по тротоара. Натисна газ, профуча край нея и я остави в миналото.

- Къде отиваме, мамо, уморена съм. Цял ден съм по уроци и утре пак съм на училище. - Два големи учебника и три тетрадки със спирала надникнаха от отвора на черна полиетиленова чантичка. От невидима дупчица се подаде острото езиче на химикалка. Надето го забеляза и внимателно я изтегли, за да я пъхне в джоба на якето.
- Отиваме при оня загубеняк.
- При???
- При архитекта. Трябва да ми даде копие от един протокол. Днес да си архитект: ехеее! За всяка подробност трябва да се чертаят скици, да се дават проекти.Една поправка правим на разпределението в къщата си и в двора и колко пари вече похарчих. Негодник! Откога можеше да ни е свършил работа, но знам ги аз такива като него....


- Внимавай , мамо, червеното! - гласът на Надето беше в кресчендо, срещу тях завиваше мощно една бронирана кола.Спирачките пак извиха жално.
- И със светофарите не ми върви. И с архитектите. На Соня вече и строят четвъртия етаж на къщата, скоро ще покрива, а ние една градинка с фонтан не можем да узаконим. И тия спирачки...
- Питай леля Соня, тя може да те посъветва - гласът на детето звучеше влажно и топло. Намотаваше на кълъбце майчините фалцети и се прибираше пак като в ръкавичка. Мъркащите нотки в него действаха приспивателно и скоро шофьорката се поуспокои. Тя се обърна и целуна къдравите слепоочия на дъщеря си. Погледна я в очите и сбърчи нос, както правеше, когато искаше да каже : Животът е война, приспособявай се.


- Наденце, ти няма да правиш моята грешка. Сега ще се запишеш в елитно училище, ще учиш език. После още един език. Аз ще ти намеря частни учители и ще те пратя на курсове при един професор архитект. Ще те подготви, ти си имаш ръка; математиката ти е добре и ще завършиш архитектура! Хубава професия, чиста; ще си имаш платежоспособни клиенти, може и в чужбина да идеш...
- Нали щях да уча медицина?

- Забрави! С тия здравни реформи...Освен това да работиш с мъката на хората не е кой знае какъв келепир. В България не може да си болен и да имаш пари. Ще преглеждаш ей като оная там, дето едва не ми влезе под колелата.- Майката отново натисна спирачките. - Тия пешеходци ще ме погребат днес. Стана шест часа, Петров ще хукне някъд , пак няма да ми свърши работа. Иска си човекът сухо. Това е. Кожодер! Невзрачен използвач! Най ги мразя тия, дето ми закусват с проблемите и ми дробят нови за вечеря. Ох, жлъчката ме заболя пак.... Ти какво се умисли. Не ми обръщай внимание. Нали си ме знаеш, говоря, говоря, пък ми минава.

- Не искам да ставам архитект, мамо. - Надето погледна настрани и видя, че някакви хора влачеха по тротоара елха, вероятно ще се събират вечерта да я украсяват.
- Няма: не искам! Аз ти отговарям за бъдещето. Ти си още малка и не разбираш. Докато аз те гледам...Гледай го тоя как завива!... Кой му е дал книжка? Идиот!... Хайде сега не подсмърчай, какво толкова съм казала?
- Не искам да ставам архитект и хората да говорят за мен с такава....ненавист като теб. - очите на тринадесетгодишното момиче се насълзиха и то вдигна ръка, за да избърше влагата с крайчеца на пуловера си. В скута му прошумоля полиетиленовата торбичка.

- Ти получавай по три - четири хиляди на сделка, пък нека хората да си говорят каквото си щат...Стигнахме.
Колата зави и рязко спря пред една светла къща с бухнали чемшири.