автор: I_naistina

В най- прогонвата от всичките фикции
ще градя на пластове прашни надежди.
Небелязана, подпалвам си мислите,
оплетени в минало и недоказани истини.
Егоистична съм, почти измислена,
когато се задъхвам, за да не те помисля.
Усмихвам се! Дори не вярвам в стените си!
Те са илюзия за надебелели страхове-
мои, само мои и на скимтящото утро,
готово на какво ли не, за да се кротне
между редовете ми недоизписани.
Не предизвиквам. Все друг мечтае вместо мен
останалото да си чака бялото спасение.
А аз съм нощна цяла вечност вече.

Знам ли, ако ще живея неусетено и бавно...,
благодаря все пак, но предпочитам
в светкавици да се превръщат границите,
черти забити в дните ми като предателства,
да се скитам по изранените нощи, докато
не лумне огън, който ще ме заличи до дъно,
докато не ме погълне водата,
задавила съмненията жадни
и през въздуха кристализирал в гърлото
да заслужа накрая скалите, които ще засипват
тялото ми..., болките и куфарите.

Напълно и без теб ще оцелея всъщност,

но те искам, толкова те искам, че ако осъмна,
през пределите на тясното измисляне,
душата ми ще си е тръгнала
недосънувала преградите пред твоите зеници.
Не ме забелязвай сега.
Още изтривам пътя за връщане.