Отдавна вече е зима. И Коледа наближава, но нещо вътре ми тежи - че сняг не е валял.
Всяка сутрин рано ставам и през прозореца поглеждам, с едничката надежда - сняг. А пък студено е. И пак си лягам тъжна. И всеки ден така минава, а мъката ми все повече расте. И виждам в погледа на всеки, че нещо там угаснало е, не свети...
И ето Бъдни вечер е, събирали сме се всички - празнуваме Рождението и се молим със свещи във ръце.
И ето пак е нощ, а аз сънувам - дворец от снежни кристали, студен, красив и тъй спокоен. Но не строен по планове, а сякаш е изникнал като цвете. Прекланям се пред снежния олтар и се моля за приказния танц на небесните снежинки, за бялата тишина и чистота, моля се - от хиляди сърца...
Събуждам се и пак през прозореца надничам и - о, чудо - Творецът с пухкав сняг ни е затрупал, снежинките танцуват своя ефирен танц и аз омаяна излизам да вдъхна снежен аромат, да потанцувам заедно със тях...
И после с мигли заснежени, аз вдигам своя взор и сякаш виждам куполите заскрежени и изричам тихо:
ОТ ВСЕ СЪРЦЕ БЛАГОДАРЯ!