автор: bogest

(Не ангажирам никого с това плагиатство)
/Това е глава от книгата Камилата, която ви представям от време на време/

В живота си съм убил три плъха. Един, средно голям, около педя и половина, в кафе Базел в Тел Авив, където работех като прислужник в кухнята за изнасяне на порции. Плъхът се появи един ден между краката ми и аз се изплаших здравата. Гледах го около секунда, направо вцепенен.
Мозъкът ми работи на 256 RAM, 733 Hz и отчита, този ако ми се качи по краката, да ми изяде ташаците, пропаднаха ми всичките надежди, да създам поколение. После интуицията ми подсказва, че ако аз се махна, плъхът няма да се научи да изнася порции, ако ще и милион години да минат. Доказано е: плъховете са изпращачи и посрещачи на всички родове животни след амебата, скорпиона и някои видове земноводни. И от тогава до сега нито един плъх не е подхванал свястна работа. Мисля си светкавично: едни ташаци имам за цял живот. Половината вече мина. Ако ги гризне, най-много да им изяде плодотворната ядка, но пък ще ме надари с отдавна лелеяни от мен дисканти, с които се пеят католически хорали. Взех твърдата метла и го подгоних.

Нямах никакво намерение да му вземам душата на съществото. Нито съм смъртта, нито пък господ. Колкото повече го натирвам от изхода навън, той се връща. Аз му говоря: нямаш работа тук през деня. Върни се през нощта. Все ще намериш изтърван домат или парче кокошка, завряни в недостъпен за хората ъгъл. Махай се сега, че пречиш много!
Той упорито писка, зъби се, очите му стават огнено червени и се връща. Сгащих го на един ъгъл, точно пред вратата и го притиснах с метлата през кръста. Метлата е като четка, дъска с косми от пластмаса. Ако го притисна още малко, ще го изкормя. Искам да го подхвана с нещо и да го метна навън, сам да се оправя. Готачът вика «убий го, убий го!». Аз се чувствам като гладиатор, но не с лъв или с ягуар, а с нещо, дето има 70 пъти по-малка жизнена енергия от моята. Готвачът дойде и както държах метлата, я притисна с две ръце. Животното се сгърчи и започна та тремари. Готвачът викна «Уу-Уу» и погнусен се разкара. Гледах онова на земята, дадох му име Хари, да не го прибира смъртта безименен и го отрепах, защото тремаренето не е работа дори за мравка. Никой няма право така да мъчи каквото и да е.
Да му спреш кръвотечението и да го оставиш да си съхне сам. Така постъпват само паяците и змиите, които имат по три нервни ганглия в главата си, за кого по-напред.


Вторият беше, о господи, мощен като котка. В ресторантчето «Хумусология» на Жаботински 155, в рамат Ган. Собственикът се казваше Янив. Добър човек.
Един ден, както си режех черния дроб в кухнята, чух откъм залата, писъците на сервитьорката и виковете на разпределителя. Догаждах се, че са любовници, но не ми изглеждаше, да са подхванали любовни закачки.
Спуснах се по стълбите и гледам в един прикрит ъгъл, две изкрящи червени очи. Няма грешка - плъх. Като привикнах с тъмнината на неговото убежище, щях да припадна. Само опашката му, в основата си, беше колкото моя безименен пръст. Ни да повърнеш, ни да се върнеш. Гледам го в очите непрекъснато и отстъпвам бавно, да взема метлата. След това се приближих и придърпах всички туби, каси и шкафове без крака, като му оставих една тясна пътека към изхода. С една дума: Разкарай се! Той ме гледа упорито и дългата му муцуна трепери от злоба. Как се побира толкова злоба в такова малко тяло, не знам.
Вдигнах метлата ниско над пода и я приближих на педя разстояние от него. Той гледа, сякаш не се отнася за живота му. Не му мислих повече. Светкавично го притиснах и скочих с цяло тяло върху дръжката. Не тече кръв, защото телата на плъховете са гъвкави, но умря, слава богу, бързо.
Сложих го в количката и казах на индиеца да го изхвърли точно сега, че се беше изморил, а боклукът е на стотина метра навън. Тъкмо да вземе малко въздух, че в кухнята има само вентилация.


Третото беше мишле. В пица «Домино», зад диамантената борса. Името на улицата и предприемача не помня, защото той беше много несериозен и руснаците го изместиха от там още на третия месец. Работят и до сега.
Мишлето, горкото влезе объркано през входа и търси позната дупка за познатия си канал. Съжалих, че същата вечер запуших всички дупки, защото ми дожаля. Беше още наивно и следваше само природните си инстинкти. Взех метлата и го заподгонвах игриво навън, откъдето дойде. Обаче няма никаква надежда, животинчето проявява такава упоритост, че шест пъти ме връща в кухнята. Не се ядосвам, нито се дразня. Много добре знам, че няма лично отношение към мен, просто такава му е природата. Добре, ама няма никакава работа в кухнята, никаква. Иначе аз трябва да изляза, а то да живее, както си знае. Но кухни има, защото ги е създал човекът.
Значи няма никакво двусмислие. В кухнята на човека, или се приобщаваш към работата, или изчезваш, да си търсиш късмета другаде. Хванах метлата по-здраво, казах, сбогом наивно мишле и го убих с един умерено силен удар.


Записвам на съвестта си тези издевателства над живота, като доказателство, че колкото и разумен да е човек, понякога постъпва против волята си.
Щастливец е човек, на когото животът минава без подобни отговорности, продиктувани от конюнгтурата на обстоятелствата. Работата е там, че човекът сред природата се приобщава към всичко и всички, а плъхат, дори около вкусната храна, търси някаква абсурдна самостоятелност и недосегаемост.

Разбира се, обобщенията винаги са опит, да пробуташ на хората личната си подлост, те да се оправят с нея. Което също е обобщение.