автор: miglena

Втечнява ми се времето
на сок от лозови листи, мента и детелина
в зеленостенния бокал на прегърнатите очи на блясък,
ръце на плитка, мисли на електрони ... поиздивели ...

Змиекож Дух се е омотал по стените отвътре и
изсмуква
капчици излежаване в сеното, недокосеното
глътки плискане във вира, въртопния
влагата от ямката в шията ти,
после поглъща
кристални прашинки от ъглите на очите ми
хербаризирани клетви за вярност и
пепелта от кремирани снимки.

В хилядогодишна хибернация
ще сънува Духът - отново и отново ...
как ти, скъпи, бе до мен във всяка
локва,
за да я превърнем в слънчов пристан,
как бях конците, които изправяха на крака
теб - гордото и палаво дървено човече -
след всяко разранено коленичене,
как неусетно заживя
под стълбището на генетичния код
във всяка моя копнееща те клетчица.

Един ден бокалът
ще се пръсне
на милиарди зелени метеорити
и Духът ще може да изпълнява всичко пожелано,
обладан от силата
на желанията ни, несбъднатите:
времето им едва тогава ще започне да изтича ...