автор: magrathea

И до какво се сведе всичко?
До един смръзващ кръвта смях, до изсъхналата роза, нехайно хвърлена на гроба на една надежда. Без кръст и без надгробна плоча. Без носовото пеене на разни попове на заплащане.
Една надежда си отиде. И всичко, което можа да направиш, бе да се изсмееш. Кръвта ти се смръзна. Душата ти изстина. Сърцето ти спря. Остана само мисълта - тиктакането й неуморно да запълва кухините вътре в теб, да замества и порив, и нужда, и желание. Мисълта е перфектна. Надеждата е силна, но до време. После се превръща в отрицание на себе си. Не можеш да погребеш и себе си с нея, нали?
Напусна гробището. Забрави го. Или поне го заключи, после накъса ключа на парченца (не беше от метал, хартиен беше) и ги разхвърли из околния свят. Тук едно падне в канавката, там - на шапката на ето този човек, забързан за работа, трето го хване вятърът и Бог знае накъде го отнесе. Раздаваш парченцата като милостиня - бързаш да се отървеш от тях, но с чувството, че добро правиш и че хората, ако осъзнаят (те рядко осъзнават нещо, нали?) какво си им подарил, ще паднат на колене пред теб и пред твоята мисъл. Че, ако се съберат заедно, ако залепят ключа и намерят твоето лично гробище, ще намерят точно този гроб с точно тази изсъхнала роза и ще съживят надеждата ти, понеже ти сам не можеш. Възможно е после и някой танц да изтанцуват. И "доброто ще възтържествува"…
…след което хората пак ще тръгнат по тези улици, ще падат в канавките, ще бързат за работа, ще ги жули вятърът. А вятърът не е този на промяната. Той дори не е метафора (не лъжете) - истина е, и неприятна при това. Студен и нахален. Точно като теб самия.
"Защо и мен намеси?" - ще се запиташ сам с насмешка. "Защото ти си в основата на всичко това." - ще си отговориш. "Мен къде ме видя? В тези наивници, в тези тук ненужни трагедии и драми?" - ще се учудиш. "Не. Видях те в смеха"…

…………………………………………………………………………………………………

По-късно. Ръцете ти бягат по клавиатурата, както биха бягали по клавишите на пиано. Няма обаче строен такт, ритъмът е изпратен в изгнание, няма хармония. Звукът даже малко дразни. Забелязват се някакви отчаяни напъни за новаторство. Защото не ти стига куражът, за да свириш класическа музика.
За тренираното ухо твоето произведение не е нищо по-малко от мъчение и нищо повече от несъвършенство.
И въпреки това, когато спреш да свириш, ще прехапеш устни и ще стиснеш клепачи, надявайки се да не се разплачеш. Срам те е от сълзите, от разните там ненужни трагедии и драми, нали?
"Нямам нищо особено. Имам само нестройния такт, ритъма-изгнаник и дисхармонията. Имам само надежда."