автор: Ognian

5-тата, последна част за Велин

Велин научи лошата вест от Мира - техният съученик Наум беше загинал на международния път към Югославия.


"Бедният, не беше добър шофьор, беше късоглед" - изплака Мира " Не е искал да пътува, но шефът му го накарал. Как да откаже, проклетите пари са виновни за всичко!"

Наум се беше забил с голяма скорост под един ТИР, там беше изгоряла колата му.

На погребението Велин с изненада откри, че не може да скърби. Никак не му беше тъжно. Запита се дали настъпващата пролет е причината. Изведнъж, радостно в главата му се завъртя: "Не съм аз, Господи, да, да, не съм аз, не съм аз!"

Опита се да ги прогони, но думите се връщаха, като натрапчива мелодия.

Вечерта отиде на театър, и много се смя, пиесата беше забавна. В една пауза между бурните смехове на публиката си каза, че не е редно след погребението на Наум да се кикоти така, но бързо пропъди тази мисъл.

Внезапно стар спомен го погълна. Скоро след като напусна приюта, се яви на изпити в университета и много се учуди, когато го приеха. От студентската им компания Светла и Венци бяха най-добрите приятели. Някакси всички завиждаха на любовта им. Може би защото да се влюбиш е лесно на младини, но младостта е непостоянна. Човек често се влюбва, дори и това омръзва. А Светла и Венци бяха заедно вече половината следване!

Един ден след лекции научиха, че Светла беше умряла от загуба на кръв при незаконен аборт. Тогава властите забраняваха абортите, и много жени рискуваха живота си.

"Ами да са се пазили!" - неочаквано и за самия себе си изтърси Велин и веднага съжали, като видя изумените си колеги. Опита се да каже нещо за извинение, но другите мълчаливо си отидоха, без да го гледат.

"И какво от това, какво от това, какво от това" - няколко пъти си повтори Велин, за да се успокои.

През един далечен юли , любимият му месец, с Марин решиха да заминат за морето с кола. Бяха весели, шегуваха се, очакваха ги момичетата, слънцето и сладкото безделие на лятото. Марин разказваше една невероятна история, когато без причина, като на сън, тежкият камион, който се движеше с голяма скорост срешу тях, се заби в старата им лада. Всичко стана за секунди, от които Велин нямаше никакъв спомен. Събуди се в болницата, като по чудо се оказа, че е невредим. Но това пътуване беше последното за приятелят му.

Погребаха го в един полудял от слънце ден. Беше горещо, въздухът звънтеше от лято, птиците пееха, а Марин, бял и непознат, безразлично беше затворил очи. Съзнанието на Велин отказваше да разбере, че го вижда за последен път, че приятелят му ще изчезне завинаги. Изведнъж го обзе желание за мъст, яростно сви юмруци. Огледа се трескаво, като че ли търсеше виновникът. Тогава още не знаеше, че раждането, животът и смъртта не зависят от хората.

Некрологът на Марин увисна на стълбището в блока им, постепенно избеля, разкъса се и после се изгуби.

Дойде време и Велин да се влюби. Всичко се случи, както се случва на милиони. И все пак беше различно, защото се случи на него.

"Милена е чудесна, чудесна, тя е за мен" - мислеше си щастливо той.

Скоро след като се ожениха им се роди дъщеря. Гледаше баща си с учудени, кръгли очи, а той я целуваше и повтаряше "Носът ти е копче!" Милена се заливаше в смях.

След няколко години се оказа, че Милена не е за него, и той за нея. Разведоха се, но и това се случва на милиони. Детето остана при бившата му жена, а той остана сам.

Отначало свободата му харесваше, после му беше тежко. Самотата му тежеше, но с времето се превърна в навик.

След още няколко години дъщеря му се пресели в голяма, далечна страна. Там завърши колеж с отличие. Изпрати му книгата на колежа, с нейна снимка. Велин много се радваше и с гордост показваше на редките си гости снимката. По-късно се омъжи по любов, точно, както баща си. Покани го на сватбата, но Велин нямаше пари за билет и не отиде. Оправда се с болест. Постепенно дъщеря му сякаш го забрави. Все по-рядко пишеше, само някоя самотна картичка с невъзможен свят нахлуваше в ежедневието му.

Така мина през живота Велин, незабелязано, без да стори нарочно зло никому. На доброто отговаряше с добро, на присмеха - с присмех, на лошото - с лошо. Беше студен и равнодушен, но и забавен и романтичен, понякога злобен, по-често -добър и почтен. Гневеше се и обиждаше другите без причина. Обикновеният му живот е извинение. Живя, както повечето от нас.

Един ден нещо го заболя много в стомаха. Болката се усили и Велин се разтревожи, отиде на преглед. След като излязоха резултатите, лекарят, без да го гледа, попита от колко време го боли.

Лежеше с очи, забил в белият таван, когато безшумно влезе Смъртта. Седна до главата му и го погледна внимателно.

"Готов ли си дойдеш с мен?" - каза меко Тя и се усмихна.


В този миг, както някога в приюта, пред него се отвори врата. Закънтяха гласове, дочу се музика и смях. Вихрушка вдигна есенните листа във въздуха и разлюля сивите дървета. Облаци прах го задавиха, но той преглътна, десетки години лесно му помогнаха. Неясни сенки побягнаха в джунглите, разнесоха се изстрели, избухнаха снаряди.Направи безброй крачки напред, в много дела успя, после спря, и отново продължи.

Вървеше.

Една луна, стара, като живота му, безразлично го погледна иззад черните облаци.

Теменужените очи на онази жена блеснаха в мрака - в тях нямаше гняв, а някакво далечно примирение.

И тогава видя отново старият си приятел, хилядолетният дъб! Надигна се с мъка, вперил поглед в него, с неистова, обезумяла надежда. Но великанът тъжно поклати зелената си корона, безплътно се стопи и изчезна.

Осъзна, че това са образите само на миналото. Защото за него бъдеще нямаше.

Стенание се изтръгна от гърдите му, Велин се сгърчи от ужас и със сетни сили изхриптя:

"Как, как?! Нима ще умра и НИКОГА вече няма да ме има?!

"Да, сега ще умреш и никога вече няма да те има. И какво от това?" - отвърна Смъртта.