автор: sradev

Баба Осилка си беше "градско чедо" и цял живот градска, бяла работа беше работила. От селото я хващаше алергия.

Но заради любимото внуче, а и за освобождаване на вниманието на родителите му, които се концентрираха върху Обществото, баба Осилка поемаше отговорността да пази детето в селото на сватята си. Пристигането й в селото се отбелязваше с едно гигантично кихване. Ама не от онези "апчхи", дето сульо и пульо ги могат, а едно мощно "АААааРРРРххх", нещо средно между артилерийски залп и рев на гневен мечок.

Веднага селото разбираше, че баба Осилка е дошла и идваше да я види. Разбира се затваряше животинките, за да не се стряскат от нейното кихане, за което се носеха слухове, че спирало млякото на кобилите и свинете майки, изправяло вълната на овцете и разбивало градоносни облаци. Тя не пропускаше да даде наставления на селото като цяло и на отделните съседи като приятелски съвет. По-нататък кихавицата й беше по-честа, но не така мощна както първият път. Така, че селото можеше да се върне към своята ежедневност.

След няколко дена, изтощена от селският живот и кихавицата, баба Осилка си вдигаше чуковете и се прибираше обратно в града. Любимото внуче беше предавано в ръцете на сватята и баба Осилка можеше да се върне към подреждането на градският живот. Там тя употребяваше фръцване вместо кихавица, но за това фръцване ще разкажем друг път.