автор: marvindeep

Приказки за лоша нощ

Споделяме болка когато се раждаме и когато умираме. Междувременно във виртуалното пространство, наречено живот, се стремим да я покажем или скрием, разделим или обединим с всички и се заблуждаваме, че това е в реда на нещата. Дори имаме наглостта сами да я създаваме и причиняваме. Любовта даже изкривихме, обявявайки я за доведена сестра на бъбречната криза. Придадохме й качество присъщо й точно толкова, колкото канибализъм за зайците. Обяснихме я с химическа реакция, която се извършва в главите ни. Закрепихме я като хвърчащ лист с плюнка на дъската за обяви на изплашените ни и наранени съзнания, точно върху стегната с нитове, болтове и пирони ръждива табелка на болката. Пазим се ревностно от тази малка искрица да!не!би? да запали пожара на щастието и удоволствието от съществуването. Пробутваме на любимите ни същества садомазохистични огризки, които наричаме обич, а на останалите- пълна незаинтересованост и безразличие. Ако по случайност някой дръзне да ни сподели съкровените си чувства- реагираме с насмешка. Приемем ли обаче наличието на пърхащите пеперудени крилца в собственото ни сърце, веднага ги изолираме зад тънката прозрачна преграда на недоверието, изградена от малкия ни, или пък огромен опит, който всеки път ни е носил разочарование и е разкъсвал на малки парченца този наш живото-под-държащ мускул.
А защо боли? Може би заради излъганите очаквания и надежди, заради безсмислените залези, които ще следват, или пък пропуснатите изгреви, заради нещата, които сме искали да кажем, които сме могли да направим, заради лъжите в които сме вярвали, заради истините, които не сме проумели? Едва ли... това са само много удобни и изтъркани извинения да не признаем и да не извикаме с всичка сила : "Липсваш ми!". Колко типичен и влудяващо повтарящ се е грозният навик на хората да осъзнават post factum какво са загубили. Кой си дава реално сметка, че неописуемата тъга не е плод на някаква хипотетична неосъщественост на някаква евентуална химера? Тя се нарича самота, боли като отрязан крайник, сърби неистово, гори на празното място в сърцето, дълбае с тъпа лъжица душата...
…но най-пронизващ е студа на недокоснатата възглавница. Пленени от съня пръстите се свиват като нокти на граблива птица и мачкат потните чаршафи, опитват се да начертаят магически символи, които ще превърнат ледената пустота в топлото и утешително пристанище на физическото докосване на тялото на липсващия. Ходилата конвулсивно потреперват, търсят онова топло и нежно краче, на което са давали и от което са черпили: нежност, любов, закрила, утешение, сила. Силата. Да се събудиш. Да продължиш. Да градиш. Да живееш и да споделиш.
Открехват се очи и леглото е празно. И боли. Почти до смърт. И все пак продължаваш- машинално, без умисъл, само с една мъничка светлинка, тлееща някъде в хищния здрач на самотното ти същество- може би... някак си… дали... ще се върне... И така, ден след ден, пак се пускаш по наклонената плоскост на навика... и забравяш. Но нощем, в сънищата, тогава само и само там, си спомняш какво е било да не се чувстваш сам. Скоро и да сънуваш спираш, някоя друга история идва, повтаря се. Свършва.
Докога?



Tempos fugit