автор: aivia

Събудих се... бе някъде към пладне!
Открих, че съм надскочила тридесетте.
От пухкавото си легло изпаднах
и хукнах бодро да догонвам аз стоте.


Обаче още съм върху килима
и няма кой от там да ме изстърже.
Съдбата ми е тъй непредвидима,
а времето пуф-паф пуф-пафка бърже.


Посях си коренче от оптимизъм
на педя близичко, съвсем до мене.
Надявам се, че то от алтруизъм
ще израсте като градински плевел.


И ако градинар не го изтръгне,
или пък суша вземе да го изсуши,
в живота сигурно ще ми потръгне
тъй бързо, както с изтребител се лети.


За тази работа е нужно време
търпението е върховна благодат.
И на килима кротко ще подремна
докато чакам плодове да се родят…