автор: malak_princ

последното от цикъла "Химни за Нощта".



"Как да е,
стигнахме стигнахме с Том
до върха на хълма,погледнахме
надолу към градчето и видяхме
там да мигат две-три светлинки,
сиурно при болни.
А отвъд тъмнееше реката-тиха и
величествена,цяла миля широка."

Марк Твен-"Хъкълбери Фин"

Седя на ръба на бетонната кула и се взирам в града,който дори през нощта не заспива а само трепка с хилядите си електрически
слънца примамливо намигащи под мен.Сякаш е езеро в което се отразяват нeoбичайно едрите за сезона звезди.
Нощта е тиха и ясна,но толкова студена,че там където през деня се е сбирала дъждовна вода сега почиват нежни ледени картини.
Леко поклащам крака в нищото,а двадесет етажа под мен се стеле мъгла,която омагьосана от неона придава на градският мрак
такъв вид,сякаш не мрак е това а леко виолетово сияние.
В отсрещният блок няколко квадратчета изливат болната си светлина навън.В една от кутийките,обляна цялата в синевината на монитора,
някакво момиче с огромни слушалки кълве неистово по черната си клавиатура,а в пепелника от дясната й страна бавно догаря забравена цигара.
Няколко кутийки по-долу,в светлината на увита в шал настолна лампа мъж и жена на преклонна възраст вършат такива неща,че нервите ми на издържат
и обръщам поглед към истинският мрак.Само шепа светлинки трпкат немощно там,където няма повече град.Проследявам с поглед флуорисцентна гъсеница
разсичаща тъмнината.Ако се съди по шума това трябва да е влак.Чувам го съвсем ясно,въпреки,че се намира невъзможно далеч.
Като хипнотизиран се вслушвам звука и почти....не.Направо виждам хората които седят и дремят в този среднощен призрак.
Защото съм там.Пияни работници нощуват в празни купета,нощтни самотници пушат дълги цигари до прозорците...Уморени от живота майки крепят на ръце
спящи деца,а жадни за живот момчета прегърщат усмихващи се насън момичета под люшкащите се ремъци на скитнически раници.
Влакът се скрива зад някакъв хълм и след секунда заглъхва и последният звук от тракането в мрака.
Усещам как самотата забива ледените си пипалца в раздразненото ми съзнание.Плаче ми се.Не,че ми е тъжно.Просто ми се плаче.
Замислям се от кога не съм плакал.Не за нещо или някого,а от кога ИЗОБЩО не съм.
Става ми още по-самотно.Изпитвам нужда от някого до себеси повече от всякога.Сега.Точно Тук и Сега.
Понечвам да пусна сълзите си,но се спирам навреме.Да се плаче в нощ като тази е опасно,защото още преди да са се оформили,сълзите
ще разрежат лицето ми с ледените си ножове,а от алените рани ще завалят кървави снежинки.
Студено е.И колкото по-студено ми става-толкова по-самотен се чувствам.Копнея за присъствие което да стопли ледените ми длани.
Колкото по-самотен се чувствам, толкова по-студено ми става.Устните ми добиват цвета на мъртва теменужка.Няма ли някой който да стопи скрежа потях?
Вече не сдържам сълзите си.Изправям се в нощта и ги оставям да се стичат свободно.Не разрязват лицето ми.Само лекичко звънтят когато се разбиват в ламарината с която е облицован покрива.Миг по-късно около мен всичко се отрупва с кристали.Кристали същите като онези с които някой е заменил едрите за сезона звезди. кристали същите които някой е набил без капка жал в небесната твърд.Така и не разбирам кога се е случило.Можеби докато съм се носил през Нощта в призрачният влак.
Отивам си.Правя крачка в нищото,за да се слея с Майката Нощ.
Пропадам секунда-две.Вятър неистово ме блъска в гърдите а косите ми се веят.Разтварям крилете си и овладявам полета.Съвсем зараснали,те са същите каквито бяха преди.Големи,яки покрити с лъскави черни пера.
Хвърлям последен поглед на града преди да изчезна.Сълзите продължават да си валят.Не,че ми е тъжно...
Просто ми се плаче.

13.12.2005година