автор: Nadie

По стръмната уличка върви дребен старец и мъкне плетена чанта за пазар модел средата на 50-те. Съсредоточено си гледа в краката, че ако се подхлъзне на дебелия лед, отиде тя! "Ооо, бачо Кольо, къде си се забързал?", махат с ръка двама космати мъже, нагазили в локва кръв и запретнали ръкави да опърлят един току-що заклан Гошко.
"Абе седя си аз пред телевизора вкъщи и ми се обажда внучката. Ела, вика, дедко, да не си самичък. Има погача с пара, вика, аз я направих. Може на тебе да се падне, да ти вдигнат пенсията." Оставя за момент чантата на пътя да му починат ръцете и се изсеква зиморничаво в платнена кърпа. "Туршийка съм понесъл, малко орехи и сладко от дюли. То не че си нямат, тя, снахата уфатна, всичко прави - компоти, лютеница, чушки червени туря, ама не може с празни ръце." Мъжете са запалили горелката и вече не го слушат - който иска пръжки за вечеря, не трябва много-много да се мотае. Дядо Кольо повдига чантата и поема пак по баира.

През три къщи нагоре по улицата, пищна руса леля с корекомско палто от сребърна лисица - кройка демоде, се опитва да запали един стар форд - крясъка на лукса в селото преди двайсет години. Мъжът й работил в Африка по социализма. Строил язовири, плащли му във валута, та се прибрал с единствената по онова време западна кола в целия окръг. "Честита ти Коледа, бачо Кольо! Къде така?" "Обади се Николетка, внучката. Ела, вика, дедко, на Коледа с нас да си. Тъкмо слизам от автобуса. Нося тука сладко, компотец..." Лелята нетърпеливо тропа по таблото: "Само влачиш бадева! Сега по магазините има всичко. От шоколадовите му яйца до дъвките му двеста вида. Кой ще ти яде сладкото! Я да ме бутнеш малко, че таратайката пак ме предаде!" От ауспуха блъвва дим и фордът полита надолу, червен и древен като шейната на Дядо Коледа, но много по-гърмящ. Дядото се хваща за кръста. Въртят го кокалите и артритът го боли. Пръстите му са се изкривили и овъзлили като коренища. Въздъхва, взема чантата и се потътря по-нагоре.

След десетина крачки спира да си почине. На терасата на къщата с големия бор булчето на Карови простира. "Добър ден, дядо Кольо!", изплюва то една щипка. "Към вашите ли си се затичал?" "Към тях, зер! Николетка ми звънна. Дедко, чакаме те, ела да ни видиш, погачка да хапнеш, ми вика. Не стой самичък по Коледа. Нося им от любимата туршийка..." "Как няма моя баща така да дойде един път с пълни ръце! Все ние влачим към него. Гачели някъде има крава от теле да бозае!", недоволно изпръхтява булчето. Злобните му дебели бузки червени от студа! "Уф, да влизам, че замръзнах!", казва и се връцва. Дядо Кольо, съвсем премалял, закретва по-нататък.

Една врата се отваря с трясък и от там изхвърча кльощаво момиченце с плетено елече и гумени ботуши. "Дедко! Дедко! От прозореца гледах да те видя!" Старецът пуска торбата и я прегръща: "На дедо убавото чедо!" "Носиш ли ми от любимото сладко?" "Нося, деде, всичко нося!" На двора излиза майка й и бърше брашнени ръце в мазната си престилка: "Нико, остави дядо си, ма! Дай му дъх да си вземе!" Усмихва се, грабва чантата и избутва стареца барабар с детето на врата в къщата: "Влизай, тате, да се стоплиш! Ей, ама защо се мъчиш да носиш! Нали знаеш, че всичко си имаме!" Слагат го да седне на чело на масата и му бутват грамадната Коледна погача да я разчупи. Дядо Кольо се оглежда щастлив. Изправя се с хляба в ръце, две педи по-висок, трийсет години по-млад, силен и обичан.