автор: pisana

От най-нежната мелодия, от най-красивото утро, от хилядите надежди и струпани накуп желания се роди моето не виждано с човешки очи нищо. И не, че мелодията беше толкова хубава, просто в нея се откроиха няколко верни тона изпуснати от сърце, и утрото приличаше на всички други, но носеше отпечатъка на невидяното, изпуснатото, а желанията бяха истински.
Забравяни, наслоени едно върху друго и на моменти противоречащи си ужасно. Оформи се това нищо, придоби очертания. Заблестя от раздвоение докато придоби самосъзнание. Не разчита на случайността, а само започна да избира, какво точно иска от всичко заобикалящо го. Това беше причина да се оформят и други нищо -та за да намери своето малко място всичко и от всяко нещо си. Толкова натежа от въпроси , теории и твърдения моето нищо, че му се прииска само да се убеди в невъзможността на всичко това. Спря да трупа въпроси, нямаше смисъл. Превръщаше се в слушател на кипящия живот около него. Осъзна , че за да провери и помогне, да сподели причините в неразбирането трябва да потъне дълбоко в забравата и разчита единствено на нищото в себе си. Цената на промяната е да се превърне в нещо с пустотата от всеобхватните си усещания или да остане нищо със всичко това, което нещо- тата му пращаха постоянно. Видя много нещо- та и нищо- та. Всяко си имаше своето време, място и предназначение. Понеже чувстваше, че неговия ред ще дойде, и трябваше да е в определено време, не бързаше. Суетеше се около притеснените чийто ред е дошъл даваше от своята вяра ,обещаваше помощ, не само от тук, но и там. Споделяше опита с новорешилите се когато за миг изпусна реда си, това му костваше част от предварително съставения план. Придоби умението да носи отговорност. Програмата се обърка, а смисъла е важен разликата макари миг е от значение, моето нищо потъна в нещото с риск да остане завинаги в очакване на неговия миг. Засмука го предопределението , че в нещото го чакаха и от нищото разчитаха на него. Чувството отговорност го тласна в знанието да се научи на дисциплина и избора да се справя само с така настъпилите изменения. Ограниченията , че там където се докосне не бива да притиска и променя изначалното. Осъзна сгъстената материя на времето и трябваше да се вмести някак си в нея независимо от загубите. Не можеше да бъде друго, а само едно и точно определен вид. Баланс на придобито самосъзнание, зародил се несъзнателно. В чакане, опознаване на новите правила и търсене на раздвоени в желанията си нещото-та натрупваше допълнителни знания, които трупаше дълбоко в лишенията, макар да знаеше, че ще забрави , но все пак с надеждата, че сред хилядите глупости, които ще забърка само едно ще изплува точно на време. Все едно дали само или предизвикано от някой подобен на него. Първо трябваше да заприлича на тях, защото е част от тях въпреки различията и задълженията които носеше във все още липсващото му сърчице. Две лули превлякоха отегчителното му безвремие с пушека които кръжеше край тях. Приближи ги с неосъзнатото си любопитство, но нещо в пушека се промени , обърна се към него и го задърпа с моментното си настроение. Научи се що е смях и се превърна в мъничко сърчице , все още не вярващо във волята на тези, които го привлякоха. Знаеше, че е възможно това да не свърши добре, но това семенце го накара да изчисти опушените стенички на иначе красивите лули. Много работа си отвори, не го натъжаваше факта, че тези лули не желаят промяната страхуват от нея и рискуват едната да се превърне в нищо. Знаеше , че има право на помощ и я потърси за първи път обещавайки, че ще се лишава винаги според нуждите на силата довела до тук, по простата причина, че не желае случайността да промени замисъла. Чудото стана. Ден след ден заприличваше на луличка с отвор за пушек , сърцевина и място където да бъде докоснато от съвършенството. Все още се харесваше. Отесняваше му от нетърпение. Когато беше достатъчно променено разбра, че е изгубило връзка със нещо , което му обеща, че пак ще се видят ,а до тогава трябва да слуша себе си и да помни, че носи късмет защото е късметлииче. За първи път луличката се разочарова и осъзна самотата си. Разгневи се, вдигна ужасен пушек с риск да унищожи всичко. Досаждащ , убийствен , рушащ ,но в същото време творящ началото на нещо наречено обреченост в живота. Е, вече всичко е решено. Показва се за миг, разхвърля пушечето си натрупвано и пропуснато може би, като вариант връща се там някъде, където ще трябва да навакса пропуснатите промени за да продължи полезното си занимание. Припряна малка луличка, оплетена в мрежата от незнание що е търпение. Налагане на обстоятелства, които я видоизменят, моделират от всякъде и рушат , може би с целта в самоизграждането си външно да открие кое е същността в загубата на време. Време, разпънат широк път по който минавайки осъзнаваш колко много неща са нужни, подредени само за едно приятно пътуване, незабравими срещи или нещо друго. А дотогава...