автор: Kozmo

...Някога в миналото...

-Защо си ми оставил белите фигури? Един вид така ми даваш предимство...
-Мисля, че самата разлика между теб и мен ми дава известно предимство. Така че мога да си позволя да го компенсирам като ти предотстъпя първият ход. Освен това обичам черното. Както обичам да казвам, за мен то е символ на живота.
-Не съм сигурен какво да играя... Все пак, това е важна партия. Нали?
-Зависи откъде го гледаш. Например, може да е важна за теб и маловажна за мен, защото аз досега нито веднъж не съм губил, и една загуба ще направи резултата малко по-благоприятен във ваша полза (тъй като засега той е число, което за вас би било близо до безброй, на нула за мен), а една победа ще бъде просто поредната, докато ако ти спечелиш, ще си постигнал нещо, в което безброй други като теб са се провалили. От друга страна, по същите причини, може партията да е много важна за мен и маловажна за теб. Всичко зависи от гледната точка. Но да приемем, че партията е важна и за двама ни. Но, спокойно, съдбата на света не зависи от нея... Пряко, поне.
Продължавах да гледам замислено фигурите. От една страна мислех какъв да бъде първият ми ход, а от друга - върху нещата, които току що каза Бог. Всъщност мислех и за много други неща, както обикновено става. Но след това реших, че е време да се концентрирам върху играта.
-Ако сега, когато има само 20 възможности, не можеш да решиш какво да играеш, какво ще правиш нататък в играта, когато станат 200 и повече?
-Забелязал съм, че когато трябва да избираме нещо ни е много по-лесно, когато трябва да избираме измежду много неща. Не знам защо става така. Но от друга страна пък, избора ни е много по-точно преценен, когато става дума за малко възможности. Например, ако трябва да избера между 200 момичета на конкурс за красота, ще прегледам всичките бегло, и ще избера някоя без много да му мисля, макар и да е имало други, които да ми харесват не по-малко от нея. Но ако трябва да избирам от 3 момичета, ще ги опозная в много по-големи подробности, преди да направя избора си, и когато го направя, ще съм много по-сигурен в него.
Но това са глупости. Естествено, човек трябва да прави оптималния избор всеки път, когато може, но и не трябва да се вманиачава в това. Трябва да се задълбава само в тези неща, които наистина са важни. Някъде бях чел за хора, които не могат да вземат решения... Някакво психическо увреждане - колкото и явно да е решението на някаква дилема, те винаги се чувстват несигурни, притесняват се, че може да пропускат нещо, задълбават се все по-надълбоко в алтернативите, докато накрая не се оплетат тотално в тях и изобщо се откажат да правят какъвто и да било избор.
Казвали са ми, че много говоря. Затова след всичко това само искам да допълня, че сега от тези 20 възможности близо половината са сравнително еднакво печеливши на това ниво на играта, докато при 200-те по-късно едва 3-4 изобщо ще бъдат разумни до някаква степен. Но, нищо - сега просто ще играя пешката на е4.
-Колко изненадващо... Наистина говориш много. А за да видиш кои са 3-4-те разумни хода, първо трябва да прехвърлиш всичките 200 и да ги отсееш от тях.
-Не се бях сетил за това.
-Винаги пропускате разни неща в разсъжденията си. Често - важни.
-Да, в моите разсъждения ти не съществуваше.
-Което доказва, че си пропуснал нещо важно. В момента, в който ти си помислил за мен, аз вече съм съществувал, без значение дали реално или само в твоето съзнание, дали физически или само като понятие, символ, или мозъчен импулс. А при положение, че всички вие малко или много мислите за мен, строите сгради в моя чест и дори водите войни в моя чест, може да си представиш колко огромно е моето съществуване, без значение дали физически или в съзнанията ви. Така че аз съществувам. Друг е въпроса доколко ме разбирате и доколко разбирате фундаменталните неща, свързани с мен. Например, дали аз създадох вас или вие - мен.
-Да, а от мислите на хора като мен виждам, че както всичко, което строим, и ти ще станеш нещо ненужно, нещо от миналото - или напълно забравено, или останало като спомен на миналите епохи и култури, като древноегипетска реликва или готическа катедрала, която хората посещават просто за да разгледат.
-Поне засега се задържам много повече време от вещите, които ти изброи.
-Да, може би защото вещите сме ги създали физически и то само някаква ограничена група от нас, докато ти си в съзнанието на всички от векове насам. Вещите съществуват както в съзнанието ни, така и извън него, и най-голямото доказателство за това е именно физическото им съществуване. Ти си нещо различно. Теб никой не може да те пипне, например, и все пак присъстваш толкова дълго време сред нас, без никакво доказателство че си там или че те няма. Ти вече не си просто понятие, превърнал си се в много повече от това. Има толкова много реално съществуващи неща свързани с теб в нашия свят, че дори и ти самия да не съществуваш, поне не в реалния смисъл на думата, а да си, както ти се изрази, просто импулс в съзнанията ни, това не би променило особено нещата. Поне засега. Но... Мисля, че трябва да обърнем повече внимание на играта. В крайна сметка, нали затова съм тук.

-Винаги съм харесвал конете. Не знам дали е съвпадение или не, но и тук конят е с най-голяма "свобода" от всички фигури. Ако някое поле е в обхвата му на действие, не може да бъде спрян. Ако ти дам шах с него, не можеш да прикриеш. Сякаш не се влияе от останалите фигури, освен в случаите, когато те директно го атакуват и го вземат. А казах, че не знам дали е съвпадение или не, защото навсякъде около нас животните са символи на свободата. Ако някой иска да символизира свобода, ще използва или птица, или препускащ кон, или изобщо някакво животно. Но никога човек. Хората сякаш никога не могат да бъдат толкова свободни, колкото животните. Поне в собствениете ни очи.
-Имате си статуя на свободата, която е жена...
-Това е различно. Това е статуя, символизираща освобождаването на едни хора от други. Тя е не повече символ на свободата от документа, който държи. Ние сме свободни де юре. Всички хора, с някои изключения, разбира се, са официално свободни по закон. И май това е проблема, колкото и парадоксално да е - именно факта, че ни трябва закон, който да ни провъзгласява за свободни, ни прави по-малко свободни от животните. Животните се подчиняват само на законите на природата, докато ние сме се научили как да заобикаляме част от тях, но за сметка на това сме си направили други. И затова животното не трябва да се бори за свободата си, или дори да се замисля дали я притежава, то просто е свободно. Докато ние трябва да провъзгласяваме нашата. Всъщност има един случай, когато животните трябва да се борят за свободата си - когато се намесим ние.
-Не мисля, че с всички тези разсъждения променяш нещо.
-Може би. Но се чувствам добре. По-добре постоянно да си чувам мислите, за да знам, че още са си на място. Нуждая се от своето "мисля, следователно съществувам".
-Тогава мисли върху партията.

-Играта всъщност е замислена като опростена версия на бойното поле, нали?
Леко се изненадах. За пръв път Бог започваше разговора.
-Да, така е. Има много прилики, като се замислиш. Има пешки, които да вкараш първо в боя и за чиито загуби не съжаляваш толкова. След това има коне, офицери и топове, които са си по-тежката армия. Но при царицата нещата доста се отклоняват от реалността - никъде не съм чувал царица да се бие, още по-малко - да е най-силна сред всички. Също така това с превръщането на пешката в царица е доста измислено за целта на играта. Което ме кара да си спомням, че преди години малката ми сестричка ми беше казала, че обича пешките, защото техния път е като в приказка - минават през редуващи се бели и черни квадратчета (щастия и нещастия, както ги виждаше тя), водят различни битки по пътя си, докато накрая, ако превъзмогнат всичко, стават царици. Ако се замисли човек, този път много напомня и пътя ни през живота. Но като изключим частта с превръщането в царици...
-Наистина много говориш. Зададох ти прост въпрос, на който можеше да отговориш с "да" или "не". Но както и да е, от всички фигури само за царя нищо не каза.
-О, да, царя - най близката до реалността фигура. Може всички други фигури да бъдат жертвани, стига да покориш противниковия цар. Никоя жертва не е голяма, ако ще спаси твоя. Царят, в повечето ситуации, е една от най-слабите фигури, и все пак е най-важната. Трябва винаги да я пазиш. Всички останали фигури могат да бъдат взети, само царят - не. В случая, когато няма как да не бъде взет, просто губиш играта. Не съм сигурен дали всичко това се е харесвало на древните царе... Представя ги като страхливци, един вид. Не че не е вярно... Но пък в крайна сметка не мога да знам дали е вярно или не. Единствената информация, от която мога да съдя за това, са някакви исторически източници, които могат да бъдат преувеличени, наполовина верни, или, направо, погрешни. Затова не обичам особено историята - никога не знаеш на какво да вярваш.
-Но все пак е по-добре от нищо. Между другото, ако наистина погледнем редуващите се черни и бели полета като щастия и нещастия, както твоята малка сестричка е правила, то на белополия офицер сигурно му е доста неприятен живота.
-Защо пък на белополия? Той върви само по щастия...
-А аз си мислех, че белите полета са нещастията.
-Странно... Не е ли нормално черните периоди от живота ни да са тъжните?
-Предполагам, че не е странно. Странно би било, ако и аз бях човек, с твоите възгледи и разбирания за символите. Но аз съм различна същност. Аз виждам нещата по друг начин. Харесвам черното по много причини. Например, то е много по-потайно от бялото. А аз обичам тайнствеността. Бялото е крещящо, то се набива на очи, ярко е. Черното обикновено е само безмълвен наблюдател, но когато реши да се намеси, то се запомня, защото затъмнява всичко останало. Дори и от научна гледна точка ако го погледнеш - бялото отразява всякаква светлина, то не приема нищо от външния свят - съществува, за да може външния свят да приема него. Но черното - то поглъща всяка светлина, която падне върху него. То е много повече затворено в себе си. То анализира външния свят. За мен определено черното е символ и на мъдростта.
-Не знам, може би си прав. Но при нас, въпреки всичко, черното е символ на нещо тъжно.
-Да, знам това. И мисля, че е тъжно, защото черното е толкова хубаво нещо... Но това е съвсем другатема.
След като шаха е опростена версия на бойното поле, а все пак е толкова трудно да се предвиди всичко в играта, не се ли замисляш колко е ограничен човешкит разум? В крайна сметка, това е една дъска със 64 полета, на които се пресъздава една битка в един абсолютно опростен свят - дори съществуват само два цвята - черно и бяло. Армиите са едни и същи, с едни и същи възможности. И все пак вариантите са отчайващо много. Тогава какво остава за истинския живот, сложната версия на дъската? Дори ако не говорим само за битки, ако говорим за живота изобщо, мислиш ли, че някога някой човек ще успее да разбере всичко в него, и ще може да предвижда всичко? Мислиш ли, че науката досега е постигнала нещо, или че изобщо някога ще постигне, в този неизброимо пъти по-сложен от шаха свят?
-Един човек може и никога да не постигне това, но достатъчно хора биха могли. Вярвам в силата на науката.
-Звучи логично. Надявам се не пропускаш нещо в логиката си.

-Мисля, че скоро партията ще завърши.
-Може би. А знаеш ли кой ще победи, след като си толкова всесилен?
-Може би. В крайна сметка аз съм такъв, какъвто вие ме направите.
Бог мести. В първият момент хода му беше изненадващ, но веднага след това разбрах колко добър бе той. Това беше ход, на който определено бих сложил прилично количество удивителни. За съжаление, не го бях видял преди. Колкото повече се замислях над възможностите, толкова повече ми се струваше, че играта вече е загубена...
Докато не видях въпросителната на хода. Ход с много удивителни и само една, макар и фатална, въпросителна. Имах чувството, че той знаеше за нея. Преди да местя, той ми се усмихна.
-Може би вече нямате нужда от мен.
-Може би. Шах.
Той се усмихна отново. Този път на себе си.
-И може би вече потеглям по пътя, който ще ме превърне, макар и в далечното бъдеще, в най - голямата пирамида, останала от древните цивилизации, обхващаща милиони по-малки пирамиди, свързани с нея.
Той мести.
Аз бях първият.
-Шах и мат.
Но усещах че Бог е прав. Усещах, че нямаше да съм последният. Че тепърва и за нас започваше нов път - на изравняване на резултата.