автор: thebigplucky

Кога прекрачихме невидимата граница.
Дали, когато изтичащото време престана да ни плаши.
Дали когато онази, последната голяма любов отшумя
и само бледи подобия прекосяват пътеките на мисълта.
Когато празниците престанаха да ни радват,
лятото се превърна в гореща досада,
а морето изгуби синевата си.
Огънят на песента изтля
и пътят към хубавото минава
пречупен през изписаното в страниците
странно избледнял в паметта.

Изтощени от употреба понятията са налягали в сянката и,
ненужни след приключилите битки със съвестта.
Те пък на кого трябваха?!
Самотата не тормози крачките ни. Наслагваме ги по паважа.
Преброени есените извайват пътища по челата ни.
Тиха уморена тъга обсебва вътрешното ни пространство.
Споделяме част от нея на чаша и бавни залези.
Само хубавото - като за умрял приятел.
Признанията все ги отлагаме, сякаш сме безкрайни.

И погледите пожари отдавна не палят.
Уж разтоянията са все така, на една длан,
но вече трудно ги преодоляваме.
Мълчание увисна между нас.
И онова безумие, на което се предавахме, без остатък, отшумя.
Дори когато през масата доловим отблясък от искра -
съсредоточено наблягаме на коняка,
и на играта на светлината в сянката му.
Преливаме в страниците настроения и носталгии.
Докосваме истините от болезнената им страна.
Споделяме усещания изживяни и неизживяни.
А душите ни тихо разговарят на други етажи с метафори...