автор: Slon-Madrigal

С баба вървим през горичката. Днес е празникът на Светия Дух. Сутринта ходихме рано на черквата. Баба каза, че трябвало да споменем умрелите.
Запалихме свещи. Аз запалих една голяма, баба взе за себе си по-малка. Молихме се, молихме се, аз свърших да се моля и видях, че баба още се моли и затова се загледах в светците. От всички светци най-много обичам Богородица. Тя е родила малкия Боже и си го е гледала като детенце. В Библията се разправя колко много го е обичала и колко много плакала, когато убили Исуса. Богородица умряла от мъка и отишла на небето. Понякога и аз си мисля как така не умирам от мъка, много ми се доплаква, искам да отида при Богородица и малкия Исус, ще си го имам като братче!... Питам баба:
- Бабо, аз като умра нали ще отида на небето като Исус и Богородица?
Баба се обръща ядосана и шепне:
- Мълчи, никаквице такава! За тебе свято няма ли?!...
Баба не обича да я прекъсват.Мърмори си под носа нещо за ада. И аз като Богородица, като отида на небето, ще помоля Господа да не мъчи хората в ада.Дори лошите!
И мама е била като Богородица. Когато сестра ми умряла, мама не искала да я пусне на небето. После мама също се разболяла. Баба била там, взела ме, за да не се разболея и аз. Когато мама умря я погребаха в един голям гроб, заедно с още много хора, умрели от болестта. Баба така нагласи, че да ги погребат със сестра ми прегърнати...
После не помня.
Ходим по вратите на хората и баба тропа по тях. Като й отворят, я питат:
- Какво искаш, старо?
А тя отговаря:
- Дайте ни нещо, за Господа Исуса Христа Милостивия, за Света Богородица...
Аз стоя по-отстрани. Хората ме съглеждат и понякога изнасят от къщи малко хляб или малко парички и казват важно на баба:
- На ти, нахрани сирачето и дим да ви няма!
Днес е празник и хората ни дадоха повече дребни парички от обикновено. Затова баба реши да запалим свещички. В черквата една жена ме видя как се моля и дойде до мен, разплака се.
- На ти, чедо, споменувай детенцето ми, щеше да е колкото теб ако не беше огницата...
Подава ми голямо жълто меко парче хляб, намазано с мед. Поглеждам баба. Тя кимва и дори не обръща поглед. Грабвам парчето и се чудя какво да правя. Лъскавият мед се стича по пръстите ми. Не върви така пред светците... Но щом баба няма против..
Незабелязано прибягвам до троновете и се свивам под един по-отдалечен. Няма много хора. Никой не ме гледа. Отхапвам си мъничко от хляба. Кога съм яла такъв сладък хляб? Мама правеше такъв...
Домъчнява ми за мама. Хем отхапвам по мъничко, да имам за по-дълго време, хем сълзите ми капят в хляба. Развалят му вкуса, ама аз не мога да спра да плача.
По едно време някой ме хваща за плитката и ме вдига нагоре така, че свикти ми излизат от очите.
- Гиди лакомнице, тука ли намери?!Вие срам от Бога нямате ли бе?Като котките сте!
Изпускам парчето и бягам. Заплитам се в дрехите на жените, блъскам хората, за да стигна до вратите преди лошият човек да ме хванал.
Излизам навън. След мене няма никой. Пред черквата е светло, слънчево и тихо. Ами ако лошият човек е хванал баба? Сядам на стъпалата и започвам да плача с глас. Горката баба! Но не смея да се върна...
Както стоя и плача, виждам - ето я баба, жива и здрава, излязла е на вратата и се оглежда за мене.
Втурвам се към нея и я обхващам цялата с две ръце:
- Бабо, бабенце! Лошият човек нищо ли не ти направи?
Баба ме поглежда, но сякаш идва от някакво много далечно място.
- Нищо не ми направи. А ни изяде ли си комата?
- Не можах, бабче. Изпуснах го, че ме беше страх. - казвам и виждам как очите й потъмняват, а тя само извръща глава и промърморва:
- Лоши хора...
***
Сега вървим с баба през горичката. Отиваме на мястото, където заровиха мама и сестра ми. Много жени тръгнаха с нас, и те да видят умрелите си. Ние вървим най- отзад, но зад нас върви онази жена, която ми даде сладкия хляб. Докато баба вървеше напред, без да чува и вижда нищо аз се приближих до жената и й казах, че съм си изпуснала хляба в черквата. Жената пак се разплака и ми каза, че нямала повече да ми даде. Поиска да ме прегърне, но аз се върнах при баба.
- Бабо, ами какво ще занесем на мама и кака да си хапнат?- питам я плахо, за да не си помисли, че аз съм гладна и искам заради себе си и да се ядора.
Баба не ми обръща внимание. Аз си мисля, че няма какво да занесем на мама и на кака. Става ми жал. Баба носи само шише с вода в торбата. Преди все успявахме да им донесем по нещичко. Ако бях добра, щях да запазя сладкия хляб...
Гората е утихнала. Зелено е като дъното на много дълбок вир. И въздухът леко се диша. Мирише на маточина, на бор и на сладък хляб...
Аз зная, че душите на умрелите са се покачили по боровете и ни гледат оттам. Като познаят семейството си, отлитат до човека, който им е близък и тръгват с него - да повървят заедно до гроба. Сега всеки се вслушва, защото умрелите говорят на живите, но тихичко...Баба ми е казвала, че ако съм била добра и нямам грях на душата си, ще чуя какво ми говорят мама и кака.Но аз нищо не чувам.Поглеждам боязливо баба. Тя не вдига очи от земята и все върви напред...
Стигнахме до гроба. Всички се нареждат в кръг. Вадят хляб, вино и плодове.
Има жени, които се тръшват на земята и започват да викат и да се търкалят. Някои ги успокояват, а самите те плачат от мъка.
Всички плачат.
Умрелите се отиват от нас.
Баба оставя венец върху гроба. Никога не съм виждала такъв венец. Целият е от жълти изписани цветя, които звънтят и трептят, щом вятърът ги докосне.До него баба оставя и бяла кърпа, тънка като лятна мъгла.
Аз я питам:
- Какво е това, бабо?
А тя ми отвръща:
- Това е моминският венец на майка ти и кърпата на кака ти...Да си ги сложат там пред Господа, да не се срамят... Задържах ги тогава, не ги оставих с тях... За кого? Всичките сме за там... А аз сънувах майка ти. Молеше ме да й донеса венеца. И кърпата на кака ти - хубаво ти ставаше да ги гледаш и насъне - бяло и златно...
Баба не плака.
Тръгнахме да си ходим. Всички подтичваме напред, промъкваме се през притъмнялата гора като сенки. Ние с баба - най - отзад. Все се обръщах да погледна. По едно време гледам - рояк пчели се надигнали от земята, отиват към небето.Хванах баба за ръкава и й викам:
- Бабо, виж - рояк пчелици!
Баба не иска да погледне, мръщи се. Ама аз я дръпвам по-силно и тя поглежда. Обръща се цялата назад и ми хваща ръката. Казва ми тихо:
- Не са пчели, ами са душиците, чедо... Отиват си. Бог ги пусна за мъничко, да дойдат да ни видят и да ни се порадват, че ни беше домъчняло за тях, ето, сега си ги прибира... Не бой се, дете. И мирувай да не ги уплашиш, те са плашливи...
Аз така се взирам в небето, че очите ми чак се насълзяват. Дали наистина чувам много гласчета - отдалече, отделече? Все повече и повече жени се обръщат. И те са видели. Никой нищо не продумва. Всички гледат душиците. Изведнъж жената от черквата разбутва другите, просва се досами нас и изкрещява:
- Детенцето ми! Детенцето ми! Дайте си ми детенцето!
Баба я хваща и я разтърсва. Жената спира да крещи, остава зяпнала, с ръка връху устата. Сега баба плаче, кляка и я прегръща, залюлява я като малко дете и й зашепва:
- Недей, жено, не викай детенцето си! То ще ни чуе, душата му ще се раздели от другите и ще дойде при тебе, а после как ще се върне Там? Кой ще я преведе душицата, кой ще й покаже пътя? Недей, мила...
Аз слушам баба и гледам небето. Колко красиво е небето! И виждам цветни петна, като кърпата на кака, и ми се струва, че слънцето е престанало да свети, та цветята по венеца на мама да зазвънят, да звънят...