автор: condor

Някога, преди тридесеттина години най-уважаваната професия бе тази на тиксимаджийте - тираджийте, иначе казано международен шофьор.
Децата на тираджийте имаха последната мода в облеклото, най-скъпите играчки, касетофони, радио, телевизори и всичко каквото тогава можеше да се пожелае.
В днешния ден най-уважаваната професия за един баща би трябвало да е тази на компютърните специалисти. Има защо: те могат да си позволят всякакви компютри, компютърни игри, Интернет, могат да работят в която държава си пожелаят, пътуват навсякъде и не зависят от неуредиците на едно или друго общество.
Спомням си когато живеех на село с магаретата и овцете - тогава всички младежи искаха да са с дънки, да имат касетофон, да пият кока кола.
В едно такова малко село имаше поне двадесет шофьори на тирове.
Щом шофьорът се завърнеше отнякъде - винаги се появяваше нещо ново - нова марка дънки, нови електроники, снимки от далечни държави - най-често от близкия Изток, но понякога и от Италия, Франция или Испания.
Тогава модерната музика бяха Абба, Иръпшън, Бони М.
Такива бяха и мечтите ни - да подражаваме на лъскавото, да притежаваме лъскавото, да пътуваме по чуждите държави.
Този лъскав свят контрастираше със света на овцете, магаретата, тежкият труд на полето под изгарящото слънце.
Едва ли са останали овчари или текезесари от онези младежи - всички отдавна са избягали по градове, по чужди държави или са се уредили с работа някъде на топло.
Овчарството и текезесарството умираха още тогава и този процес не можеше да бъде спрян.
Едва ли е престижно да караш лъскав комбайн и да жънеш в полето. Едва ли е толкова престижно да караш модерен трактор и да ореш земята. Едва ли е престижно да произвеждаш домати и чушки.
А едва ли е много престижно да седиш на бюро и да пишеш измишльотини. Едва ли е престижно да четеш измишльотините на някой друг.
Та по тези причини четенето или ученето не бяха основен приоритет на децата по мое време.
Аз самият мразех да чета. А да пиша текстове винаги ми е било най-омразното занимание. Мразех литературата, мразех съчиненията, мразех литературните анализи.
Първата сериозна книга дето грабна съзнанието ми бяха Записките по българските въстания - на Захари. Предполагам че селският стил на Захари най-точно тогава е пасвал на моите разбирания.
Помня че прочетох записките на Захари за една седмица. Много по-късно прочетох третата част на записките и тогава вече бях потресен от дълбочината на философските размишления и това доколко ниско може да падне човек когато е потопен в страдание, насилие, когато между живота и смъртта не стои почти нищо.
Иначе казано - когато ножът е опрял в кокалите и ти чувстваш как плътта ти се разпада, как някой се опитва да изкара мислите ти - ползвайки всевъзможни мъчения, или когато някой чрез хитруване се опитва да те предразположи за да измъкне тайните ти.
Но защо ли говоря всичко това. Надали някой се вълнува от това. Това е минало, забравено. Днес светът е променен, продължава да се променя.
Ние живеем в промени. Приветстваме промените, нагласяваме се към промените.
Промените изменят съзнанието ни, променят нашата същност, променят ценностите ни. Промените винаги са трудни. Както е труден труда. Както е трудно мисленето. Промените ни уморяват и преуморяват. Промените могат да ни унищожат, да ни осакатят, да ни убият.
Днешните деца израстват с компютрите, израстват с промените - така както ние живяхме в променящо се общество, така както нашите бащи, деди и прадеди живаха с такива промени.
Оставете едно дете пред компютъра без контрол - то ще играе цял ден, ще се преумори, ще се изтощи.
Очите на едно дете пред компютъра се изтощават, под очите на детето стават сини петна, гърбът се обездвижва, съзнанието бива обсебено от играта и от нищо друго.
Как да обясним на децата че нашият нов приятел - компютъра всъщност в един хубав ден се оказва нашият най-голям враг, наше обсебване, мания, част от нашето съзнание, болест, беда?
Как да се контролираме така че да не биваме обсебвани от компютърната болест?
Как да предотвратим обсебването на нашите деца от измисления свят на компютърните игри?
Ние по-големите поне знаем че това е така. Та ние големите сме също като децата. Ние самите имаме същите проблеми. Дали ще порастем един ден?