автор: aivia

Той зачака със другите цигани.
Както цялата зима, така и сега.
И привикнал със дългото чакане
си запали цигара и замълча.
Беше студено и слънчево,
делникът беше размърдал града.
Хората бързаха, всеки по своята работа -
бяха унесени в мравешки марш.

Той чертаеше в няма решителност
със протрита подметка ресни във прахта.
Ех, ако днес някой го вземе на работа,
той ще купи на свойто Айше
копринена кърпа, голяма и шарена,
да я върже на гладкия си корем,
да подскачат ресните под нейната талия
като живо море разлюляно,
овладяно от сладките ритми на неговото дайре.
Той ще пее, както пееше някога,
преди да помръкне черното му лице,
когато очите му бяха запалени въглени
и се смееше неговото Айше.
Ех, ако днес някой го вземе на работа,
след целувката пак ще се смее неговото Айше.
Ще се махнат от клепките черните кръгове,
ще подскачат ресните под нейната талия
като море…

Той чертаеше в няма решителност.
От прахта най-накрая целия посивя.

Беше студено и слънцето слезе зад билото -
бързаше да огрее друга земя.
Той отново намразваше залеза,
и намразваше свойто дайре.
И отново вървеше към къщи
сякаш тепърва се учи да ходи невръстно дете.
Само че с всяка несигурна крачка
ставаше по-трудно да се върви -
той не знаеше има ли сили
да погледне в очите на свойто Айше...
Спря се - не можеше да се прибере!
Той се сля неусетно със мрака,
все едно докога, докъде!
А Айшето кълнеше съдбата
и едно онемяло дайре...