автор: moby

Безумието на моята любов
ме води по безводния път
през безводната пустиня.
Целостта, която изпитвам не подлежи на сравнение.
Думите, които търся
още не са измислени.
Спокойствието, за миг от което бленувам,
е недостижима утопия.
Аз имах свят, моя свят, той се преобърна.
Имах нощ, сега е бял прах…
Имах много, сега имам всичко.

Празнотата на многобройността
и целостта на Вселената, която намирам в теб
са два полюса…

Безсънието на съзнанието
и мощта на подсъзнанието
разбиват малкото останалите здрави центрове
в нервната ми система.

Усещам организма си,
усещам съществуването си…

За пръв път!

Разбирам силата на природата,
намирам своя Бог,
намирам себе си.


Благодаря ти за истината!
Ще се постарая да живея с мисълта,
че всяка една спирка от Галактиката
ще бъде наша….
Че всеки един път, когато тялото умира,
енергийните потоци на нашите съзнания
ще се откриват отново и отново.

Ще повярвам в съществуването на всичко
непомисляно, неизричано в този свят,
неродено от човешки мозък…
Ще повярвам, за да те запазя!
Да те запазя, но не като спомен
и не като юбилейна монета в колекция,
и не като любима песен на един живот…

Ще те запазя за първи път в първия си живот!

Откривам живота си!

Нямаше кой да ми каже, че вегетирам…
Откривам същността,
откривам целостта,
откривам пълното себеотдаване,
откривам истинското желание,
откривам, че думата „любов" не е достатъчно силна,
откривам, че човешката изобретателност
не е така голяма…

Отворих очите си!
За първи път!
Събудих се!

И този път не искам да побегна.

Страхът се е превърнал в дъждовен облак,
но в нашата пустиня не вали.
Уплаха някаква опитва се да се прокрадне,
превръща се в дъга…
но на нашата планета няма климатични трусове…
така, че отново не успя…

Създадохме нов път в Галактиката -
Пътят на нашето начало.
Едва започваме, сега.

Усещам как нощта се оцветява,
усещам и изригването на вулкан,
усещам как залива ме със лава,
усещам, че т'ва не е сън…

Дали не се прераждаме на живо?
Дали не сменяме принадлежността си
два пъти
в един живот?