автор: Ognian

"Гоподине, съжалявам, но ви е отказана виза, защото сте потенциален имигрант"

"Моля, какво казахте?"

"Виза няма да получите, защото сте потенциален имигрант".

"А, да. Разбирам. Довиждане."


"Гоподине, съжалявам, но ви е отказана виза, защото сте потенциален имигрант"

"Моля, какво казахте?"

"Виза няма да получите, защото сте потенциален имигрант".

"А, да. Разбирам. Довиждане."

Велин бавно се надигна и излезе навън под топлото септемврийско слънце. Вървеше без да мисли, навел очи. Чувстваше се така, сякаш го бяха ударили с парен чук по главата.

"Ха, не ми дадоха виза, не бях го очаквал това"- най-сетне си каза.

След няколко бурни години в Африка, където едва не изгуби живота си, преди седмици се беше върнал в Родината.

Междувременно близките му, които не беше виждал отдавна , бяха имигрирали в една далечна, голяма страна. Това беше общо решение, за което не съжаляваше. Освен в моментите, когато го връхлиташе невероятната действителност - от години беше разделен с тях! Но, винаги, надеждата, че скоро ще бъдат заедно го утешаваше.

И днес, съвсем неочаквано, му отказаха виза! Все още не беше в състояние да проумее случилото се. Това значи, че няма да събере със семейството си - изведнъж разбра с нарастващ ужас. Стори му се невъзможно.

Машинално погледна ярките реклами върху лъскаво кафене.Когато се върна, родният му град, който не беше виждал отпреди промените, му се видя , като западна столица. Но сега нямаше очи за нищо. Силна болка го прониза неочаквано, залитна и се опря на една стена.
……………………………………………………………………………………………

Следващите дни бяха тежки. Обади се по телефона само, за да чуе сълзите на близките си. Нищо не може да се направи, така ли? Но как може…как е възможно… Възможно е, и на милиони други се случва същото. Такъв е животът.

Съвзе се след седмица.

………………………………………………………………………………………………


Изминаха няколко месеца. Велин постепенно свикна с промененият свят. Със самотата беше като че ли по-трудно. Малцина от приятелите му бяха останали в страната. Тези, които не бяха имигрирали се бореха с живота и нямаха време за него.

Вечер се прибираше в празната къща и гледаше предметите, които му напомняха за любимите му хора. Въпреки самотата, с удоволствие живееше с книгите си, музиката, тихият бор и дърветата, които приятелски шумяха и му говореха. И с времето се случи нещо чудно - Велин обикна постоянната гостенка, спътник на дните му. Самотата се превърна в най-добрата му приятелка, която замести приятелите. Наслаждаваше и се, и я бранеше от нахлуванията на външният свят. От същия свят, за който копнееше в приюта! Неговият приют, сега желан и обичан, беше самотата. Усмихваше се горчиво на това необикновено превръщение.

Веднъж, когато бързаше, за да бъде заедно с нея, погледът му бегло се спря на обява на улицата. Поколеба се и се върна. Прочете я, после пак. Не вярваше в игрите на щастието, но защо да не опита. Попълни и изпрати документите, сетне зачака. После забрави. Изминаха няколко месеца.

Една вечер видя голям плик, който се подаваше от пощенската му кутия. Бързо го отвори, сърцето му подскочи. Невярващо, светкавично, очите му се плъзнаха по печатите на могъщата власт. Прочете съобщението отново, отново.
Визата беше в ръцете му.

Беше спечелил лотарията!

………………………………………………………………………………………………

По-късно, загледан в планината си каза със странно и тържествуващо разочарование:

"Сега никой не може да ме спре. Благодаря ти, Господи! Но….ще трябва да се разделя завинаги, с всичко досега"

………………………………………………………………………………………..

Велин се подготвяше за имиграцията. Веднъж влезе в редакцията на централен вестник, за да се сбогува с един приятел.

В далечината на коридора срещу него се появи жена. Когато наближи на няколко крачки, се вгледа в нея.

Веднага я позна. С някакво спокойствие, съвсем обикновено отбеляза, че се е променила. Теменужените очи бяха потъмнели и уморени, потънали във фина, едва доловима мрежа от бръчици, които козметиката не можеше да скрие.

Но в рамката на черните коси, нежното, сърцевидно лице беше все така очарователно. Погледна го бегло и отмина.

"Не ме ли познахте?" - гласът му прозвуча неочаквано високо в пустия коридор.

Тя се извърна, не отговори. За секунда застина, бавно, нещо премина през нея. Стар, затрупан от животът спомен се пробуди.

После силно трепна и теменужените очи отново блеснаха!

"О….вие… не мога да повярвам…..след толкова години…"

"Да, повече от двадесет!"

Тя тихо се засмя.

И изведнъж:

"Дъбът, помните ли го?"

Изчерви се и каза глухо:

"Разбира се. След това…често си спомнях за вас.."

И му се усмихна, както някога при хилядолетното дърво. Двамата, вплетени в магията на Времето, безмълвно се усмихваха един на друг. Без да мисли, като тогава, преди много години, той пристъпи към нея. До тях някой отвори врата, чуха се гласове и коридорът им се изпълни с всекидневие.

Тя рязко протегна ръка:

"Това е картичката ми. Тук работя отдавна. Ще се радвам …. ще се радвам, ако се видим отново".

И бързо отмина.

………………………………………………………………………………………………

Това се случи преди няколко дни. А сега билетът му беше купен, куфарите затворени. Не спираше да мисли за нея. Десетки пъти посегна към телефонът, десетки пъти се отказа. Проклинаше нерешителността си. Безброй пъти си каза , че това е щастието, само трябва да протегне ръка…. Сетне си повтаряше, че това е далечно, изтляло минало, което не може да е бъдеще за него.

Излезе на балкона. В тъмната нощ, щурците свиреха трескаво, бледожълтата Луна блестеше несигурно, нервно, като възпалено око. Невидимият хоризонт сякаш трептеше от очакване. Опита се да различи планината, но тя беше изчезнала в мрака. Неволно потърси с очи една могъща, зелена корона за помощ.

Обърна се и затвори решително вратата.

В самолета беше напрегнат. Погледна през прозореца. Пухкави, бели облаци, осветени от младият изгрев се засмяха окуражително. Под грохотът на двигателите, с удар на сърцето си разбра, че сега започва нова, напълно различна страница от живота му. Осъзна, че животът му е направен от глави, съвсем различни една от друга, а той минава през тях и не знае какво ще се случи. Помисли си, че това е необикновено, с което се отличава от другите, без да подозира, че всеки живот е такъв.

Нали всички сме убедени, че битието ни е единствено и неповторимо!

В него се разля спокойствие - знаеше, че беше взел правилното решение. Обзеха го радостите и грижите за срещата му с най-близките и за неизвестното му и трудно бъдеще на имигрант. Велин потъна в мисли и забрави за всичко друго.

Но, волята, която мислеше, че е проявил, не беше негова.

В този миг, без те да знаят, Силите взеха решение, заедно с милиони други, двамата завинаги да се разминат . Решението имаше значение само за тях, въпреки, че те дори и това не знаеха.

Защото съдбата им беше малка, нищожна част от Голямата Подредба на нещата.