Мрак.
Далеч
от светлината
дневна -
дебна,
вперил зрак
напред -
в тъмнината.
Грак
на птица
във нощта.
Моите зеници
чакат в мрака,
чакат знак.
Щрак…
Сепвам се.
Лека искрица
трепва
в мойте зеници.
Лека
усмивка, лютивка
разтегля устните.
Влезе ли?
Нека! . . .
Вече ми стига!
Вдигам се…
Взирам се
в мрака
до болка
и тръгвам.
Крясък…
Трясък…
Нещо се мърда,
нещо се бори,
нещо вряка
в мрака…
И съзирам
блясък метален.
А от гърдите,
от сърцето
извира
крясък страдален
на онова,
което
капана хвана.
Изведнъж -
млък.
Ни звук.
Не мърда.
Не диша.
Краят че идва
сякаш разбира.
Спирам.
Взирам се:
две очи
във мен се впиват.
В тях огън гори.
Нокти остри
проблясват
студени.
Оглеждам се.
Ни звук.
Няма никой друг -
дошло е само…
Навеждам се -
бавно,
внимателно…
а то ме гледа
изпитателно,
със съмнение.
И сякаш
предусеща
мойто намерение…
Разтварям
бавно капана.
Няма да мърда -
как с тази рана?
И проговарям:
Кое си ти,
същество омразно,
което
нападна ме
право в сърцето
и искаше
късно през нощта
да грабне
мойта душа…
Мълчание.
В очите му
огнени -
страдание.
(навяват ми спомени
тези очи огнени)
… и защо ти е
моето сърце -
какво ще ти даде
то?
Тишина…
в огнената
позлата
на двете очи -
мълчи…
(и колко само позната
ми е тяхната
огнена позлата)
… Хайде, кажи! …
Какво си вперило
в мене
тези големи,
искрящи очи! . . .
А то само мълчи!
Чакай… Очи?
Познах те!
Стръвно се нахвърлям
върху теб.
Впивам устни
в устните ти -
да не хапеш!
С ръце сковавам
кат вериги
ръцете ти -
да не драскаш!
С свойто тяло
твоето като
стена желязна
покривам -
да не мърдаш!
…
Но очите ти
огнени
през цялото време
във мене се впиват,
и ме целия изпиват.
Очите ти,
навяващи спомени…
зениците
с тяхната
пламтяща позлата -
толкоз позната…
И свършва играта.
И двамата сме
уморени:
Ти не можеш вече
да отблъскваш,
не можеш…
Но аз не искам
да те нападам,
не искам…
Всичко потъмнява
още повече
(как е възможно?)
и силите съвсем
напускат мойто тяло.
Пукат стари кости -
хрущяли вече няма!
А твоите очи
все още горят
и устните ти
рубинени
сякаш
се раздвижват:
И все пак у…
Не чувам.
Мълвя…
Стига! Стига!
Докато тъмнината
ме покрива…
Болка.
Зов на чучулига
в тъмнината.
Отварям очи.
Мракът мълчи.
Какво стана?
Как?
Защо?
Нима бе сън?
Нима бе то
измама?
Не!
Коя беше тази…
и какво каза?
"И
все
пак …"
Ех, защо не чух, нима
спях?
Но поне
я хванах
навреме.
Не успя
душата ми
да вземе…
Но какво ли
чакам в този
мрак,
далеч
от светлината
дневна -
защо
дебна,
вперил зрак
напред
в тъмнината?
В тишината.
Грак
на птица
във нощта.
Какво ли
чакат
моите зеници
в мрака -
знак?
По-добре да с…
Щрак…