автор: oziris

Поредната вечер тъжна и глуха
тътри се бавно навън,
бухал на дървото сухо буха
и пропадам в странен сън.

Потъвам бързо вдън земята,
далеч от жестокия и злобен свят,
където огъня мени водата
където се намира черний Ад.

Където няма тишина,
където няма и миг във покой,
където огън изгаря душата,
където мъките са вечни и безброй.

Там отивам сам.
Там остана последната надежда.
Там, в тоз огнен храм.
Там дяволът съдбата ни нарежда.

Дяволът.

Май не е толкоз страшен
със черното си космато копито,
с погледа винаги мрачен,
какво желаеш когато те пита.

Поглеждам го с вяра в очите,
поглеждам с скрита надежда
във неговата черна одежда
и оставам да говорят сълзите.

И Той, хитрият, всичко разбира,
нали душата за него е прозрачна,
решението в миг намира
и предлага ми го с поглед мрачен:

- Тя ще е твоя. Тя ще те обича.
Вие ще сте неразделни в твоя свят.

Тя ще е моя! Пред теб коленича!
И благославям даже твоя черен Ад!

А Той впива в мене скръбен поглед:

- Това желаеш ти, и ще го получиш.
Но нека караме в строг ред:
Какво желая аз
сега ще трябва да научиш.

Лека сянка през лицето ми пробягва
и се спира като петънце в зениците,
и думите - наплашени сърни - побягват,
гонени от разярени стръвни хищници:

Искам всяко чувство твое -
всяка радост,
всяка сладост
да бъде от днес нататък мое,
всяка милувка,
всяка целувка,
всяко свидно нещо дай ми свое -
всеки трепет,
всяка дума нежна:
всяко "Само тебе…",
всички твои копнежи.

"Не искаше ли ти душата
да я обгърне тъмнината
и в казаните да се препича?
На какво ме тъй обричаш?"

Това прочете Той в самия ми учуден ум,
и веднага с мрачен поглед ми издума:

Задръж си черната душа мизерна,
тук долу душите не трябват;
след като умреш, горе ще се възнесеш,
нека там със теб се разполагат…

Взрях се аз тогаз
по-дълбоко в мрачните очи,
и в неговия поглед
тих открих
какво желаеше да премълчи:

Ти дай ми всичко твое скъпо на душата -
нейната бисерна позлата,
дай ми трепетите свои чисти,
дай и мечтите си лъчисти,
пък после ако ще и Бог да те лекува,
само Моя глас ще чуваш:
- Ха сега живей във рая,
кух и празен като дънер от червеи
целия прояден.
Да видя искам какво ти остава,
когато всичко свое нужно
тука ми продаде…
Ще осъзнаеш ти тогава
свойто наказание -
цяла вечност в рая
ще бъде тежко изтезание…

Страх обхвана ме тогава,
страх изгори душата моя млада,
но не можех да избягам,
и затуй примолих се отчаян:

Всичко що имам днес ти приеми:
Моите поеми:
на чувствата свидетели неми;
Моето време:
колкото искаш от живота ми вземи…

А Той поклати мрачно глава:
- Казах ти вече свойта цена…

Изплувам бързо към земята,
далеч от жестокия и злобен ад,
където огъня сменен е от водата,
където се намира черний Свят.

Навън поредната вечер тъжна и глуха
тътри се бавно, без вик и без звън,
а вътре в душата ми е сухо и кухо,
сякаш будя се от странен сън.