автор: oziris

Две очи обърнаха
света наопаки.
Две ръце обгърнаха
ме и превърнаха
нощта във ден,
скръбта във радост,
смъртта в живот,
лъжата в истина;
едно лице,
едно сърце
туптящо в мен,
туптящо с мен,
направиха ме друг,
като цвете ме разлистиха,
върнаха отново мойта младост
и вляха в устните ми сладост…

Живях така
с любовта,
живях досега
без горест, без тъга
с чудото на любовта,
живях на шега,
слят с радостта,
в едно с любовта…
слят със целий свят.

Живях в обърнат свят -
ходех по небето,
което
за мене беше ниско,
а на земята
с реките и полята
да стъпя не исках…
живях във свят
толкоз чуден:
и лесен,
и труден,
и чужд,
и познат…

живях,
изгрях,
горях,
цъфтях,
узрях,
успях,
и накрая
след толкоз време в рая
за миг,
без вик -
изгорях,
изтлях,
умрях.

Сега, във мойто утре,
когато се събудя сутрин:
слънцето залязва
и вместо светлина
ми дарява тъмнина;
звуците замират
и няма вече звън,
тихо, глухо е навън;
всичко става сиво,
другите щастливи,
радостни и живи:
се усмихват,
се кикотят;
не притихват,
все боботят;
на работа отиват,
и работят…

А аз се разхождам
във мрака,
в тъмата,
като сянка,
като спомен
ненужен,
като картина
избеляла,
похабена,
черно-бяла,
опрашена…
В паметта дохождат
спомени за влака,
за вратата
на купето,
за лицето,
за една осанка,
за аромат
теменужен,
и за смях
весел, задружен…
Мислите обхождат
целия ми жизнен път,
всяка моя малка смърт,
всяко мое грешно решение,
всяко мое отклонение
от релсите успоредни и безкрайни,
мойте тайни
знайни
и незнайни…

Така живея през деня,
като скитник,
като пътник
без път,
без посока,
като спътник
на някоя тъмна планета,
на някоя тъжна планета,
кръжаща по своята орбита обла;
като облак,
сив и самотен по сивото небе,
без другари.
И когато страшен час удари
ще заплача,
ще изплача
цялата си мъка,
цялата си болка,
и ще стане мокро вънка,
и ще вали … но колко?
дали четирийсет дни
ще вали
или
четирийсет години,
без да спре,
и без да ми мине,
раната без да зарасне
и всеки пламък
ще угасне
и всеки замък
ще се стопи подобно свещ
напъхана в горяща пещ?

А през нощта?
Ах, през нощта! …
когато слънцето за другите
залезе,
ще си припомня думите,
които някога изрече:
че даже и да си далече,
ти ще си до мен -
всеки ден,
всяка тъмна и безкрайна вечер.
Когато затворя аз очи
и умът най-сетне замълчи,
тогава…
Ах, тогава
ще настава
най-светлия час,
най-светлия миг
и ще забравя
и ще оставя
всяка обида,
всяка тъга,
когато те видя,
когато с теб повървя,
когато зърна твоя лик…
Това ще е наградата,
която никой никога не иска,
това е печалбата,
която само те притиска
по-силно до завивката,
по-силно към съня,
която единствено връща
на твойте устни усмивката,
която превръща
тревата в цветя,
която обръща
непокорната Съдба.

И всяка нощ,
във своя сън,
аз ще живея истински
със теб…
И старата мощ,
ще се върне при мен.

Когато навън
за теб ще е тъмно,
за мен ще се съмва.

Това е цената,
която ще заплатя -
реши го съдбата,
която ни събра…

И ще отварям аз очи,
когато други две
спокойно се притварят
и твоето лице
пред мен студено ще мълчи,
потънало във дълбините на съня,
за мен тогаз ще е деня, уви…
За мен тогаз ще е деня!