автор: contristo

На петия етаж на жилищен блок в редови квартал в областен град се чу шум от заключваща се врата. Последва шум от идващ асансьор, а когато спря на същия етаж, врата се отвори, но не излезе никой. Асансьорът слезе на първия етаж, кьдето никой не го бе повикал, вратата се отвори и се затвори. Из слънчевия късно-пролетен ден, хората се разхождаха в градинките между блоковете, улични кучета се излежаваха на сянка до кофите за боклук, на автобусната спирка хора чакаха градския транспорт, а в пълния току-що заминал автобус имаше едно празно място, на което никой не искаше да седне. После на спирката в центъра на града хората в автобуса се заоглеждаха, поместиха се и направиха от празното място до вратата път, а един продупчен билет се понесе сякаш по несъществуващия вятър, и падна от-само-себе си в кошчето за боклук. Вратата на една близка офис сграда се отвори, из коридорите зашумяха стъпки, врати се отваряха и затваряха, а столът зад едно обикновено бюро де помести назад, компютърът се включи, папки с документация се заотваряха, листи зашумяваха и клавишите зачатваха равномерно.
Чиновничката по въвеждане на данни Копривка Благовестова бе дошла на работа и неуморно, от ранна сутрин до късен следобед, прилежно си вършеше работата в офиса. От време на време до празното бюро идваше шефката, оставяше папка с документация и казваше:
-До следобяд да е готово.
Или "До утре сутрин", или друг подобен краен срок. Иззад чаткащата клавиатура се чуваше тихо и смирено "Добре", и в уреченото време клавиатурата спираше да чатка, папката с документация скачаше от бюрото, литваше из въздуха, отваряше вратата по пътя си и тупваше на бюрото на шефката.
В ранната вечер, котката на петия етаж на жилищния блок, откъдето започна действието гледаше враждебно отварящата се врата, изтичваше до кухнята, заставаше пред паничката си и замяукваше недоволно, докато от пакета с котешка храна не се сипеше за нея ядене. В банята зашуртяваше на халос вода за около 5-10 минути, а после из хладилника се вадеха и самоприготвяха разни продукти, които скачаха от чинията и изчезваха в празното пространство пред пусналия се телевизор.
Това беше един обикновен ден от живота на Копривка Благовестова. Необикновени нямаше.

Тя бе от ония кротки хорица, които нито пречеха някому, нито помагаха, нито се забелязваха, нито дразнеха. Скромна, прибрана, тя винаги беше тиха и някакси скрита сред множеството.
В училище, като ученичка, винаги сядаше на най-задния чин и не вдигаше шум. Никой учител не се беше оплакал от нея, а станеше ли време да я изпитат, тя се вдигаше от чина, отговаряше на всички въпроси с тих, спокоен глас, кратко и ясно, и си сядаше бързо получила 6ца. Приятелки в училище нямаше, но никой не я и закачаше. Момичетата не я одумваха а момчетата не я задяваха. И така Копривка постъпи в университет.
Всъщност така си изкара и цялото следване. Другите студенти и студентки излизаха по заведения денонощно, пиеха, пушеха, веселяха се, а тя стоеше в общежитето и си четеше книга или урок или кротко спеше, вместо да трови организма си с разрешени и забранени вещества като алкохол, никотин и други.
Съквартирантката й, Валерия, не се опитваше да я приобщи, защото не се и замисляше за нея. И така, дипломира се Копривка, и си намери работа, като чиновничка във фирма. Въвеждаше данни в компютъра, от сутрин до следобед, от понеделник до петък. Не създаваше проблеми нито на колегите, нито на ръководството.
Общуваше рядко с хора, освен че веднъж седмично като говореше с майка си по телефона:
- Ало, мамо, дабре ли сте всички?
- Добре сме, мама, ти добре ли си?
- Да, мамо.
- Добре Копривке, айде до скоро.
- До скоро, мамо.
Майка и се беше отказала вече да я пита "Ивке, кога ще се ожениш", защото отговорът й беше ясен - "За кого, мамо?"
Научи се и да заобикаля хората, защото рискуваше да я блъснат в бързината си, а когато ходеше да тоалетната носеше със себе си малка хавлиена кърпа в чантата си, защото автоматичните сушилни не долавяха мокрите и ръце. До такава степен Копривка бе незабележима, че дори автоматичната врата на търговския център не я засичаше с фото-клетката си, като ходеше да си напазарува. Трябваше да размаха пред нея с малката хавлиена кърпа, та да се отвори.
А някой би помислил, че подобни хора са дълбоки, чувствени, неразбрани, жадуващи. Че под тихата обвивка бушува една гореща страст, коята чака да бъде споделена... Че тези същества са способни да дадат толкова много любов, че да огреят с нея целия свят....
Да, действително, има може би такива хора, но Копривка не беше от тях. Въобще, беше си нормална, спокойна, вписваща се в множеството толкова идеално, че нямаше разлика дали я имаше или не, но това положение й допадаше със спокойствието и подредеността си. Мъжете никога не я бяха блазнили, тя тях още по-малко, а приятели с една дума - нямаше.
Хората, които я познаваха, или по точно - знаеха за нея, не можеха да кажат повече, освен че се казваше Копривка и работеше във фирма като въвеждаща данни. Попитайте ги дали беше слаба или пълна? А ниска или висока? Руса ли беше или чернокоса? С дълга или къса коса? Е добре, а поне очила носеше ли? О, да, сигурно, нали работи с компютър, би трябвало поне очила да носи. Истината бе, че не беше ни пълна ни слаба, ни ниска ни висока, ни руса ни тъмнокоса, косата и не беше нито къса, нито дълга, а очила не носеше - беше с лещи от една година. И така протичаха дните и седмиците на Копривка Благовестова, и обществото нямаше проблеми с нея, и тя нямаше проблеми с обществото, докато навърши трийсет и една години.