автор: condor

Балада за детството

Аз не помня часа на зачатието
паметта ми едностранна е значи
но заченат в нощта бях порочно
появих се на свят преждевременно
не във мъка се раждах и не в злоба
девет месеца - няма даже година
Първи срок аз изкарах в утробата
нищо хубаво там не намерих.

Благодаря Ви всевишни че така сте направили
мойте родители да ме заченат решили сте
в тез времена трудни и потайни
огромните срокове се взимаха на дълги етапи
някой изпълнавяха планове в нощта на зачатието, други много преди това
и ето че моята честна компания е сега с вас братя.

На път, към светлината, на път
напъване и детски плач , най -мило слово
За първи път получих правото да съм свободен
по указ тридесет и осми.
Ако е знаел тоя - дето сътворил ме е какво ще стана
сигурно предпочел би подлец да е .
Но ето че съм се родил и оживял съм
на Първа Мешанская в дома на края.

Там зад стената, зад параванчето, зад преградката
съседа със съседката се радваха на водката
живееха си скромно всички - по системата на коридорите
едно сервизно помещение за тридесет и осем стаи
от студ зъбите тракаха , дебелата шуба не стигаше
и тук разбрах какво е туй копейката.

Не се боеше от сирената съседката
полека-лека и майка ми привикна с нея
дори и аз хлапенце тригодишно
спрях да се плаша от въздушните тревоги.
Едва ли всичко туй дошло от бога е
гасяха хората пожарите на бомбите
а аз за да помагам на родината
имах свой пясък и дървена каничка.

И грееше слънцето направо през дупките на покрива
през апартаментите на Евдоки Кирилич и Кися Мойсеевна
Тя го питаше - синовете ти де са? - Да - без вест изчезнаха!
Ех Кися - ние сме едно семейство - и вие като нас страдате
И вие страдате - и вашата душа е пълна с мъка
Мойте без вест на фронта изчезнаха - а твойте без вина заточени.

Аз се изправих от пелените и завивките
живеех си - незабравен, небрежно
наричаха ме недоноско
макар да бях добре износен
поглеждах из зад маскировката на прозореца
- Пленници карат - защо ли ний треперим?
Завръщаха се наши братя и бащи
по домовете си, по своите - и по чуждите.

На леля Зина блузка с дракони и змейове
На Вова Попович баща му върна се с трофеи
Трофеи от Япония, трофеи от Германия
Дойде страна Лимонена, в куфари опакована
На гарата си взех пагоните на татко ми - играчки все едно че са
При евакуациите на пленниците заваляха от вражеските.


На гарата оглеждаха се , онемяваха
отпърво като превъзбудени но после отрезвяваха
поплакваха си тези - дето среща доживяваха
от плач съдираха се тези дето сами оставаха
Започнаха метрото да копаят на Витя и на Гена татковците
Ние ги питахме защо - в отговор казаха ни:
Коридороте свършват със стени
а в края на тунела има светлина.

Но Витя не слушаше пророчеството бащино
От нашият коридор право в заточение замина
Да - той винаги спореше - наказваха го до стената - а той отказвше
мина през коридорите и завърши зад стената
но татковците имат своите разбирания
ние малките на живота гледаме съвсем самостоятелно.

Всички децата дори и бебета пеленачета
бяхме решени да се бием до последната капка кръв
По мазетата и окопите
мечтаехме да сме в танковете
а не ни даваха даже по един патрон
вместо туй ги караха да ходим да се учим
да не рискуваме, да се пазим
но те все по нещо тайно правехме - пиляхме ножове.

Те ще се забиват в гърдите на враговете ни
черни от никотин целите проядени
по дръжките на ножчетата дървени
с резки трицветни времето брояхме
После нови дела на непослушните сополанковци
в строя с пленени германци хляба се заменяше за ножове
Залагахме ги на ези или тура в подземията
свърши се романтиката щом появиха се измамниците.

Такова беше времето и такива бяха подземията
имаше само едно дело, всичко друго се обезценяваше
прокопаваха се каналите накъдето потрябваше
щом се налагаше - падаха
децата на войниците издигнаха се до майори
достигнаха даже до ледовете полярни.
Защото след живота в онез коридори
най-лесното бе да се покатериш.



_____________________
БАЛЛАДА О ДЕТСТВЕ

Час зачатья я помню неточно.
Значит, память моя однобока.
Но зачат я был ночью, порочно,
И явился на свет не до срока.
Я рождался не в муках, не в злобе,
Девять месяцев - это не лет.
Первый срок отбывал я в утробе:
Ничего там хорошего нет.

Спасибо вам святители, что плюнули да дунули,
Что вдруг мои родители зачать меня задумали,
В те времена укромные, теперь почти былинные,
Когда срока огромные брели в этапы длинные.
Их брали в ночь зачатия, а многих даже ранее,
А вот живет же братия - моя честна компания.

Ходу, думушки резвые, ходу,
Слово, строченьки, милые, слово!
В первый раз получил я свободу
По указу от тридцать восьмого.
Знать бы мне, кто так долго мурыжил -
Отыгрался бы на подлеце,
Но родился и жил я и выжил,
Дом на Первой Мещанской в конце.

Там за стеной, за стеночкою, за перегородочкой
Соседушка с соседушкою баловались водочкой.
Все жили вровень, скромно так: система коридорная,
На тридцать восемь комнаток всего одна уборная.
Здесь зуб на зуб не попадал, не грела телогреечка.
Здесь я доподлинно узнал, почем она, копеечка.

Не боялась сирены соседка,
И привыкла к ней мать понемногу.
И плевал я, здоровый трехлетка,
На воздушную эту тревогу.
Да не все то, что сверху от бога -
И народ зажигалки тушил.
И, как малая фронту подмога,
Мой песок и дырявый кувшин.

И било солнце в три ручья, сквозь дыры крыш просеяно
На Евдоким Кириллыча и Кисю Моисеевну.
Она ему: Как сыновья? - Да без вести пропавшие!
Эх, Киська, мы одна семья, вы тоже пострадавшие.
Вы тоже пострадавшие, а значит обрусевшие.-
Мои - без вести павшие, твои - безвинно севшие.

Я ушел от пеленок и сосок,
Поживал - не забыт, не заброшен.
И дразнили меня "недоносок",
Хоть и был я нормально доношен.
Маскировку пытался срывать я,
- Пленных гонят,- чего ж мы дрожим?
Возвращались отцы наши, братья
По домам, по своим да чужим.

У тети Зины кофточка с драконами, да змеями -
То у Попова Вовчика отец пришел с трофеями.
Трофейная Япония, трофейная Германия:
Пришла страна Лимония - сплошная чемодания.
Взял у отца на станции погоны, словно цацки, я,
А из эвакуации толпой валили штатские.

Осмотрелись они, оклемались,
Похмелились, потом протрезвели.
И отплакали те, кто дождались,
Недождавшиеся отревели.
Стал метро рыть отец Витькин с Генкой,
Мы спросили:- зачем? - Он в ответ,
Мол, коридоры кончаются стенкой,
А тоннели выводят на свет.

Пророчество папашино не слушал Витька с корешом:
Из коридора нашего в тюремный коридор ушел.
Да он всегда был спорщиком, припрешь к стене - откажется
Прошел он коридорчиком и кончил стенкой, кажется.
Но у отцов свои умы, а что до нас касательно,
На жизнь засматривались мы вполне самостоятельно.

Все - от нас до почти годовалых
Толковищу вели до кровянки,
А в подвалах и полуподвалах
Ребятишкам хотелось под танки.
Не досталось им даже по пуле,
В ремеслухе живи не тужи.
Ни дерзнуть, ни рискнуть, но рискнули -
Из напильников сделать ножи.

Они воткнутся в легкие
От никотина черные,
По рукоятки легкие трехцветные наборные.
Вели дела отменные сопливые острожники.
На стройке немцы пленные на хлеб меняли ножики.
Сперва играли в фантики в пристенок с крохоборами,
И вот ушли романтики из подворотен ворами.

Было время и были подвалы,
Было дело и цены снижали.
И текли, куда надо, каналы
И в конце, куда надо, впадали.
Дети бывших старшин да майоров
До бедовых широт поднялись,
Потому, что из всех коридоров
Им казалось сподручнее вниз.